Има моменти, в които фактите удрят по-силно от всяка реч. Документи от архива за дейността на Николай Мирчев баща на пишман демократа Ивайло Мирчев са точно такъв момент. Те описват човек с активна роля в партийните структури на БКП в родното им село Крушари община Добрич. Човек, който критикува мекото прилагане на мерките срещу турското малцинство. Който настоява за по-строг контрол над говорещите турски език. Който подкрепя унизителни практики като носене на табелки с наложени имена. Който участва в годишни оценки и контролни механизми по възродителния процес. Това не е периферия. Това е ядро.Срещу тези документи днес стои синът, Ивайло Мирчев, съпредседател на Да, България. Партия, която говори за човешки права, за защита на малцинствата, за морална политика и скъсване с тоталитарното минало. Синът говори от името на жертвите. Бащата е писал доклади срещу тях. Тази картина не е просто парадокс. Тя е морален срив, когато не бъде назована.

ВИЖТЕ СКАНДАЛНИТЕ ДОКУМЕНТИ ТУК 

Никой не носи вина за делата на родителя си. Това е елементарен принцип. Но политик, който гради идентичност върху паметта за репресиите, има задължение да каже ясно къде стои спрямо собственото си наследство. Мълчанието тук не е неутрално. То работи срещу думите. Как бихне реагирали ако Хитлер би имал син и днес той да се афишила на партия, която се бори с нацизма и осъжда Холокоста? Дори сина на Ескобар който осъжда дайствия на баща не се отрича от него и не се прави на това което не е.

Остротата на случая не е лична. Тя е системна. Защото Да, България не е изолиран пример. По места партията често залага на хора с биографии, които трудно се връзват с публичния морален облик. Потомствени номенклатури от БКП в град като Благоевград. Фамилии с дълбоки връзки с ДС. Локални елити, които просто са сменили езика, не и навиците. Показателен е и случаят в Гоце Делчев, където в листите на партията присъства кандидат за народен представител, за когото в публичното пространство съществуват данни и твърдения за принадлежност към Държавна сигурност. Името Иван Иванов не е непознато на местната общественост. Въпросът не е в това дали човекът е радиотехник или инженер. Въпросът е защо партия, която претендира за морална чистота, не прави ясни и публични разграничения, когато миналото чука на вратата.

Тук се вижда разминаването между идеология и практика. На национално ниво се говорят красиви думи. На местно ниво се търсят удобни кандидатури. Компромисът се оправдава с изборна аритметика. Моралът остава за пресконференциите.

Архивите за Николай Мирчев показват как работи една репресивна система. Тя не се крепи само на заповеди отгоре. Тя се крепи на хора, които искат още. Още контрол. Още натиск. Още доказателства за лоялност. Когато днес наследниците на тези хора говорят за памет и състрадание, без да кажат цялата истина, думите звучат кухо.

Журнаист с голям опит би го казал директно. Истината не е селективна. Или я понасяш цялата, или я използваш. А когато паметта за жертвите се превръща в политически аксесоар, без ясна сметка за ролята на собственото минало, това вече не е лицемерие на отделен човек. Това е симптом на цяла политическа култура.

Българската политика няма нужда от още сълзи пред камери. Има нужда от честни признания, ясни разграничения и отказ от двойни стандарти. Без това всеки морален разказ, колкото и правилен да звучи, остава просто добре репетирана поза.

Премълчаното, което боде очите

Има едно удобно бягство от истината, което в горния разказ също заслужава да бъде извадено на светло. Никъде от ръководството на Да, България не се чу ясна позиция по конкретните архивни документи за Николай Мирчев. Не общи фрази за миналото. Не абстрактни осъждания на режима. А конкретно. За докладите. За исканията за по-строги мерки. За публичното унижение чрез табелки. Това мълчание не е случайно. То е тактическо. И точно затова е проблем.

Пропуснат остава и още един факт. Либералната поза на партията рязко се разпада, когато стане дума за кадрови подбор. По места, включително в Югозапада, се залага на познати фамилии, стари зависимости и доказуеми биографии от миналото. Случаят с Иван Иванов не е изключение, а илюстрация. Когато имаш кандидат с тежестта на Държавна сигурност зад гърба си и пак го вкарваш в листи, тогава всички речи за морал стават кухи. Това не е грешка. Това е избор.

И накрая, най-важното, което често се пропуска. Този модел не е нов. Това е старата номенклатура, просто с нов речник. Вчера говореше за социалистическо единство, днес за евроатлантически ценности. Сменени са думите, не и инстинктът за власт, контрол и морална надменност. Затова обществото усеща фалша. Не защото не вярва в демокрацията, а защото разпознава стария механизъм зад новата опаковка. И това, колкото и да е неудобно, е истината, която не може да бъде заглушена.