От душа и сърце!Иван Дяков – новогодишно, с любов и песен, от корена и с поглед към утрешния ден
-
- януари 4, 2026
Народната песен като памет, която не мълчи
В края на годината, когато времето сякаш се свива между равносметката и надеждата, гласът на Иван Дяков звучи по същия начин, както винаги – плътен, топъл и неподвластен на суетата на деня. Това е глас, който не търси внимание, а доверие. Глас, който не разказва истории, а ги помни. Когато го слушаш, имаш усещането, че народната песен не идва от сцената, а отнякъде много по-дълбоко – от земята, от паметта, от човешкото.
Срещата ни не прилича на интервю. По-скоро на тих разговор, в който думите не се редят по въпроси, а по смисъл. „Песента не е професия, тя е отговорност“, казва Иван Дяков, без да повишава тон. В тези думи няма поза, няма и самохвалство – има осъзнаване. За него народната песен винаги е била начин да остане честен – към хората и към себе си.Изминалата година беше белязана от нещо особено лично – съвместната му работа с дъщеря му Ивана. Албумът „Фолклорен дар“ не звучи като проект, замислен за пазара, а като разговор между поколения. „Когато пеем заедно, няма кой учи и кой знае. Има само песента“, споделя той. И в това спокойствие се усеща рядка хармония – не сценична, а човешка.
През месеците на 2025 година Иван Дяков продължи да бъде там, където фолклорът има истински живот – на фестивали, на открити сцени, сред хора, които не аплодират по навик. Участието му в спектакъла „Песни от корена“ в София през септември не беше просто концерт, а среща на памети. „Когато публиката започне да пее с теб, разбираш, че не си сам на сцената“, казва той с усмивка, в която има повече благодарност, отколкото гордост.
В социалните мрежи присъствието му е също толкова ненатрапчиво. Няма шумни послания, няма показност – има поздрав за празник, дума към хората, покана за песен. „Фолклорът не обича викове. Той се казва тихо, но остава дълго“, споделя Дяков, когато говорим за времето, в което всичко се случва бързо и на показ.
Когато го питаме за новата година, той не говори за планове, а за възможност. „Докато гласът ми служи и сърцето ми е на мястото си, ще пея“, казва просто. И в тази простота има нещо много силно – увереността на човек, който не бърза, защото знае откъде идва.
И може би точно затова Иван Дяков остава толкова близък на хората. Защото в гласа му няма носталгия по миналото, а грижа за това то да не бъде забравено. Народната песен, в неговото изпълнение, не е спомен – тя е жива. И продължава да ни намира точно тогава, когато най-много имаме нужда от нея.
Разговорът неизбежно се връща към началото – към Хаджидимово, към първите песни, чути не от сцена, а от хората наоколо. Иван Дяков говори за това време с особена мекота, сякаш не описва спомени, а живи картини. „Там се научих да слушам“, казва той. Да слуша възрастните, историите им, болката и радостта в гласа им. Точно от това слушане се е родил и неговият стил – лишен от показност, но пълен с вътрешна сила.
Когато става дума за младите изпълнители, думите му отново са премерени. Няма поучения, няма носталгично мръщене към „новото време“. „Всеки трябва да мине по своя път, но ако забрави корена, песента остава куха“, казва той. В гласа му се усеща не тревога, а надежда – че фолклорът ще продължи да живее, не като музейна ценност, а като личен избор на онези, които го носят напред.
В края на разговора настъпва кратко мълчание – онова удобно мълчание, което не притеснява. Иван Дяков поглежда встрани и тихо добавя: „Най-хубавото е, когато след концерта някой дойде и каже: ‘Тази песен ми напомни за баща ми, за майка ми, за дома.’ Тогава знам, че не съм пял напразно.“ И точно в този момент става ясно, че за него успехът никога не е бил в афишите или аплодисментите, а в онова невидимо свързване между песента и човешката памет – там, където фолклорът наистина принадлежи.
Be the first to leave a review.
