Кои са Миле Попйорданов, Мамин Колю и Питу Гули?

Легендарните лица на Илинденско-Преображенското въстание, увековечени в народните песни

Мартин ЧОРБАДЖИЙСКИ
В миналото на всеки народ има личности, оставили светлата и неугасваща диря на спомена. Що се отнася до българската история, достатъчно е да споменем Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Стамболов и немалко други имена, за да видим как делата на даден човек постигат онова, което поколения алхимици са търсили – тайната на безсмъртието.
Има обаче и една особена категория хора, чиято история е забулена в тайна, за тях се знае малко или това, което историята разказва, е изпълнено с противоречия. Същевременно народът ги е увековечил в песни и стихотворения и като че ли съвкупното му съзнание знае за тях повече от обикновения човек.
Илинденско–Преображенското въстание е пълно с такива примери. То се случва благодарение на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, която по това време носи името ТМОРО (Тайна македоно-одринска революционна организация). Въстанието в Битолския окръг избухва на 20 юли 1903 година, навръх Илинден, а в Одринско – на 6 август, Преображение, оттам получава и името си. На 14 септември – Кръстовден, започват четническите акции в Серския окръг.
На фона на сраженията между въстаниците и турските военни части в народното съзнание се открояват няколко образа.
МИЛЕ ПОПЙОРДАНОВ
Не може да не сте чували поне веднъж народната песен „Болен ми лежи Миле Попйорданов“, написана за родения във Велес през 1877 г. брат на солунския атентатор Йордан Попйорданов – Орце. Миле учи в Битолската гимназия и Цариградската духовна семинария, където със свои приятели създават революционна група. Става активен член на ВМОРО и се включва в Радовишката чета, която оглавява, след като войводата Алексо Поройлията е отстранен от Гоце Делчев. В началото на март 1901 г. пристига в София при брат си. През септември се връща във Велес, натъква се на турски патрул и за да не попадне жив в ръцете на турците, се самоубива.
Действително, Миле Попйорданов и брат му Орце не участват във въстанието, но с усилията си те правят неговото избухване неизбежно. Уважението към този герой личи и днес – химнът на община Велес е „Болен ми лежи Миле Попйорданов“.
МАМИН КОЛЮ
Никола (Колю) Коев Николов е роден в Хасково през 1880 г., племенник на войводата Тане Николов. Служи в 10-и пехотен родопски полк. Любовта към поробените си събратя и тяхната съдба той показва с присъединяването си към ВМОРО докато е още в казармата, а след уволнението си заминава за София, за да се включи във формиращите се за Македония чети. Става част от тази на Иван Наумов Алябака. Най-известен остава със запалването на Крушевската жандармерийска казарма, за което е отговорен заедно с Коста Христов Попето. След края на въстанието се връща в София. Попада в затвора през 1904 г., след като с Иван Алябака стрелят по файтона на турския консул и ранява гавазина му. Амнистията след младотурския преврат от 1905 г. извежда Колю на свобода, а той се отправя без колебание към обичаната Македония.
Животът му след 1945 г. е по-малко известен, но образът на буйния и неуморим Мамин Колю е увековечен в известната народна песен „Абре Колю, Мамин Колю“. Показателни за любовта му към Македония са следните редове от песента:
„Омиле ми на сърцето Пирин мили роден,
тоя край на тъжни песни, тоя край прекрасен…“
Песента се пее из всички краища на България, затова все още има спорове дали е македонска, тракийска или дори добруджанска.
ПИТУ ГУЛИ
Питу Гули – е роден през 1868 г. във влашко семейство в Крушево. Животът му се свързва с борбата за свобода още когато е 17-годишен и става част от четата на Адам Калмиков. След като четата е разбита през 1885 г., той е заточен в Мала Азия. През 1902 г. успява да се завърне в Крушево. Апелите на вътрешната организация към влашкото, гръцкото, албанското и дори турското население свикват под знамената ѝ мнозина, сред които е и Питу Гули. Войводата сформира чета, включва се в организацията и избухването на въстанието заедно със своите приятели Миту Мучитано и Петър Лявра.
По време на въстанието той води най-голямата чета (около 150 души) и успява да подпали турската казарма. Така пада последният османски бастион в Крушево. Тъй като казармата била трудна за превземане, Питу Гули, яхнал своя кон, под огъня на куршумите поръсил стените със спирт и ги запалил. Свободата на Крушево и неговата република продължава 10 дни. Османските власти изпращат 80-хилядна армия начело с Назър паша към Македония, от тази армия 18-хиляден корпус се изправя пред Крушево. Обмисля се отстъпление, Питу Гули обаче демонстративно напуска войводския съвет и с по-малко от 300 четници заема позиции около скалистото плато Мечкин камен в Баба планина. Тук се води най-продължителното и кърваво сражение за защита на града. Четниците, начело със своя войвода, успяват да удържат платото през целия 30 юли. Питу Гули загива от изстрел в гърдите. Последните му думи са толкова героични, колкото и съдбоносни: „Не се бойте, момчета! Турция ще падне! Продължете боя! Приберете ми пушката!“.
Животът на Питу Гули е история, изпълнена с кръв. От малък той избира да държи пушката вместо книгата, сабята вместо писалката, четническата униформа вместо ризата и калпака. Тя е пример за това какво означава несретен живот и какво е да превърнеш този живот в благородна кауза. Споменът за Питу Гули е увековечен в народната песен „Море пиле, славей пиле“, споменат е и в химна на Република Македония.