Топ Преса представя една невероятна жена от Мелник! Геновева Воденичарова – Джина: Като отидох в София,вместо да науча нещо полезно, научих как да правя любов
-
- юни 1, 2016
„Повечето българи, като дойдат в Америка, се оплакват: „Олеле, колко ми е тежко, олеле, колко ми е тежко“! Ми да се качат по камионите, да им олекне. На мен ми е добре…“
Страницата подготви
Веселин СТАМЕНОВ
Попитайте някой българин в Америка дали познава Джина и ще разберете отговора още преди да е изрекъл и дума. Ако на лицето му се появи усмивка, значи е срещал една от най колоритните личностти в трък-индустрията.
Всъщност Джина се казва Геновева Воденичарова, родена е в гр. Мелник, на 68 години е, и работи една от най- мъжките професии – тръкър в Америка. Обича да шокира, когато разговаря с някой. Използува думи идентични с тези на „ранния Стоичков”. Тя излъчва енергия и увереност присъща на хората, които здраво са хванали живота си в ръце и всичко са постигнали сами.
– Не, не съм постигнала всичко сама – казва Джина, – моят брат ми помогна много преди години, когато трябваше да вземам книжка. Въобще от хората съм видяла и добро и лошо.
– Кое повече?
– Виж какво, такива равносметки винаги водят до хленчене. Аз съм родена в бедно семейство със 7 деца. Сега какво, да седна да упреквам наш‘те, че ме изпратиха малка в София да уча? Ми това ми е било едничкият шанс! Аз съм си виновна, че вместо да науча нещо полезно, научих как да правя любов – засмива се доволно и продължава, – и естествено се озовах сервитьорка в Балкантурист…
– Това подходящо място ли беше?
– Подходящо за какво… – ме поглежда сепнато. После се сеща за „правенето на любов“ и се усмихва. – Изгониха ме на третия месец. Някаква рускиня ми досаждаше: „У меня нет ложки, у меня нет ложки“… Ми що не си стоя в Русия – там има „ложки“. Лъжици, де. Да ама тая разбирала и български. Оплака се и ме изгониха. Много важно!
– После?
– После – на крана, щото само така можеше да се остане в София, после такси, после шофьор на камион в ДАП-а, и… накрая – в Америка.
Гледам я, и не мога да повярвам, че тази жена е работила всички тези професии. Не че подценявам жените, но …
– Повечето като дойдат тук се оплакват: „Олеле, колко ми е тежко, олеле, колко ми е тежко“! Ми да се качат по камионите, да им олекне. На мен ми е добре. Никой не ти се бърка, сам си свой началник, само да не бяха тия катастрофи и тикетите.
– Какви катастрофи?
– Абе нали знаеш – шофьорска работа. Износени
гуми, някой ти излезе, друг те подпре… Ама последната си беше сериозна работа.
– Какво се случи?
– Стана през нощта. Дъжд – като из ведро. Видях светлините на полицейската кола, обаче вече беше късно. Пред мен някаква каравана обърната. Хората излезли. Скочих на спирачките и гумите „тръгнаха“ по мокрото. Казах си – край! Тия си заминаха. В такива моменти сякаш всичко тече бавно, имах време дори и да се помоля на моя си Господ. Не за мен, хората да спаси! И нещата се оправиха.
Тук Джина хитро замълчава – знае, че е раздразнила любопитсвото ми и чака да й се помоля.
– И какво стана?
– Ми, камионът се обърна в канавката, без да удари никого, и единствения потърпевш си бях само аз. Цицини на главата, гипс на крака и после в съда.
– В съда!?
– Ами, да. Нали знаеш, както си му е реда. Съдия, адвокат, прокурор. Обаче аз нали знам, че тука са си малко набожни наблегнах на тази история – с моленето за хората, и работата стана.
– Какво стана?
– Съдията прасна с чука и казва: „Слушай, да благодариш на Господ, че е запазил теб и хората! Сега те осъждам да платиш… това… и това… и това… в размер на 100 долара! А аз не мога да повярвам и му викам: ако платя сега – мога ли да си ходя? А те всички се смеят и кимат с глави. Че като почнах да ровя по джобовете! От единия десет, от другия двайсет – накрая събрах 99 долара. А сега де, един не стига! Един долар до свободата! И изведнъж се сещам какво да правя. Обръщам се към публиката. Нали знаеш, че тука съдът е нещо като театър, и ги питам: „Уил енибари хелп ми уит уан долар? Съдиите се шашнаха, обаче хората веднага ми дадоха един долар и всичко приключи.
– Ами то и аз съм шашната. За другите истории няма да те питам.
– А, чакай, тая има и продължение. Нали помниш за гипса? След като ме пуснаха бях толкова щастлива, че като надух с камиона… и съм качила на 105 мили. Усетих се чак когато видях светлините зад мен. Трябваше да кажа нещо за оправдание, и казвам на полицая, че кракът ми е в гипс и не усещам добре педала на газта. Тоя обаче бая се ядоса… „Ти мене на луд ли ще ме правиш?! Гипсиран ти е левия, а не десния крак! Или както той се изрази „ронг лег“. Ронг, ронг, ама ми отидаха още няколко стотака.
– Слушай, остави ги камионите. Кажи какви са ти плановете, за какво мечтаеш?
– За каквото и всички, да спечеля от Тотото.
– И какво ще правиш с парите?
– Ще си купя един чисто нов камион, щото ми е омръзнало да карам разни бараки по пътищата!
Гледам я… Джина! И ако не бях чула и от други за нейните истории, щях да си помисля, че ме пързаля. Оптимизмът, който лъха от нея е направо потресаващ! Подобни перипетии са способни да откажат и най коравите мъже. Джина, обаче, няма никакво намерение да слиза от камионите!
Прегръщам я и й пожелавам късмет!
Be the first to leave a review.
