Потомъкът на бежанци от Егейска Македония, дупничанинът Й. Пляков

Й. Пляков: В Каракьой родителите ми имали ниви, добитък, дядо бил кмет на селото, в Дупница с дни гладувахме, през 1943 г. на Гергьовден един фелдфебел ни подари ябълков мармалад, такъв празник беше…

Йордан Пляков е роден на 13.11.1934 г. в град Дупница. Потомък е на бежанци от Егейска Македония. Родителите му, както и баба му и дядо му са родени в село Каракьой, Драмско. Йордан ПляквВ е завършил Учителския институт в Дупница, специалностите „География“ и „Биология“. Бил е учител и директор на училището в село Диамандово. Завеждал е Партиен кабинет в Градския комитет на БКП. Бил е председател на дружество по физкултура и спорт „Марек“, член на управителния съвет на Профсъюзния дом на културата „Васил Демиревски“. Носител е на няколко ордена. Награден е с медал за бойни заслуги към Българската армия за изпълнение на бойни задачи в мирно време.

Йордан Пляков е щастлив баща с двамата си синове Родион и Красимир, снахите Гергана и Ваня и внуците Нина, Йордан и Михаил.

– Г-н Пляков, Вие сте по­томък на бежанци от Егей­ска Македония. Вашият ба­ща Иван Пляков е участник във военните действия в Смирна, сега Измир. Разка­жете за вашия град?

– Аз съм потомък на бе­жанци от Егейска Македония. Родителите ми, както и баба ми и дядо ми са родени в се­ло Каракьой, Драмско, до Зърнево. Чисто българско се­ло. Село Каракьой е разпо­ложено в полите на Али бо­туш, една котловина с хуба­ва букова гора. Наброявало е 280 къщи с 1860 българи, нито един турчин, нито един българомохамеданин, нито един грък – чисто етнически българи. Село Каракьой е би­ло център на Серския рево­люционен окръг. В него са от­сядали Яне Сандански, Гоце Делчев, Атанас Тешовски, Таската Серски, Ильо Бродалията и много други.

През 1903 г. през януари в село Каракьой отсядат три чети с около 80 души четни­ци и там прекарват студени­те зимни дни. Те са били нас­танени в домовете на хора­та. Когато става сражението в село Баница, Серско, в кое­то загива Гоце Делчев, вой­водата Димитър Гущанов и още двама четници. Гоце Дел­чев е трябвало да отиде в се­ло Каракьой в пещерата Ка­пе и там да проведе инструк­цията с войводите от Серския революционен окръг. Плакал съм, когато моите родители са ми разказвали, че когато започва Балканската война, Българската армия освобож­дава родното село Каракьой и цялата Драмска околия. Всички войници, влезли в се­лото, са дарени с ризи и кър­пички, а подпоручикът и фелдфебелът са окичени с лав­рови венци, направени от младите. Войниците са били настанени в домовете.

През 1912 г., когато село­то е освободено от българ­ските войници, кметът на се­лото е разпоредил да се за­колят 13 овена и в центъра на селото да се приготвят 13 казана с храна за освободи­телите. Същата година, кога­то започва Балканската война, се сформира Драмската доброволческа опълченска дружина. Дядо Никола Бакъров имал пет деца, но оставя семейството си и се включ­ва в Драмската опълченска дружина, която наброявала около 200 души. Участва в установяването на българ­ската власт в Одринска Тра­кия, след като Българската армия освобождава цяла Из­точна Тракия. Той до послед­ния си дъх получаваше опъ­лченска пенсия.

След като започва Между­съюзническата война, тези изконни български земи от­ново попадат в Гръцко съглас­но Букурещкия мирен дого­вор и започва първото гоне­ние на българите от Егейска Македония. Особено тежко става положението на наши­те братя българи след Ньойския договор, след април 1920 г. Баща ми ми е разказ­вал: „Синко, въведоха гръцки­те гарнизони в Сяр, Валовище, Демир хисар, Лъгадина, Драма, Правище, Ксанти, Дюмюрджина, Деде Агач. Започ­на гонението на българите… Всички българи, годни за военна служба, бяха мобили­зирани в 9-та рота в Драма на 9-и Каламатски гръцки полк. От Драма ги изпращат в Янина, а като започна войната между Гърция и Турция през 1922 г., ги качват на бойни ко­раби и акостират в Мала Азия. Оттам се отправят в околнос­тите на Смирна, сега Измир. Всички българи, които са мобилизирани, са били в първи­те ешелонни позиции.

След като Гърция претърп­ява поражение, баща ми ос­тава по чудо жив – служи три години и половина в гръцка­та армия. Владееше перфек­тно писмено и говоримо гръц­ки и говоримо турски език. След като Гърция загуби вой­ната с Кемап паша Ататюрк през 1913 г., баща ми е де­мобилизиран. Тогава се сго­дил за майка ми Тинка Бакърова, чийто баща е кмет на селото от 1915 до 1924 г. През 1924 г. се ражда голяма­та ми сестра Елена. През то­зи период особено жестока става гръцката пропаганда в родното ни село спрямо бъл­гарите. Започва се насилс­твена смяна на българските имена с гръцки. На 27 юли 1924 г. дядо Никола Бакъров като кмет на селото и още се­дем души са арестувани и жестоко бити. Още при аре­ста български войници, слу­жили в гръцката армия, ги предупреждават да направят всичко възможно да избягат, защото ще ги разстрелят. Същата вечер на 27 юли 1924 г. ги карат на разстрел в мес­тността Черна гора, на два ки­лометра от селото. Дядо ми не е бил както трябва завър­зан и се отвързал. Три куршума попадат в таза му, един е бил заседнал в гръбначния стълб, но той бяга през нощ­та. Отива при негов братов­чед овчар, който промива ра­ните му с ракия, нахранва го

с овче мляко и му слага в ед­на торба хляб и сирене. Дядо му казал: „Кажи на децата ми, че аз бягам в България“.

И така дядо преминава през Али ботуш, през грани­цата и отива в България. Българските граничари в носил­ка върху брезент го занесли до Петрич. Но в Петрич не могат да му извадят куршу­ма и го довеждат във Воен­ната болница в Дупница, където изваждат куршума. Дядо беше парализиран до 1946 г., 12 години беше на легло.

След като започват гоне­нията на българите баща ми, като член на Гръцката комунистическа партия, бяга през Солун в България и идва в Дупница. След 1924 г. наше­то правителство отправя много остри ноти до Англия и Франция за гоненията на българите. Идва Междуна­родната комисия в селото, започва масовото изселва­не на хората. През 1924­1925 г. цялото село се пре­селва в Сандански, село Баня, Разложко, Гоце Дел­чев, Дупница, Кричим… През 1924 г., след като баща ми бяга, майка ми с цедилката, със сестра ми, бебе на 6-7 месеца, прадядо Иван и пра­баба Мария заедно с още 40­50 души идват на Кулата, а там ги е чакал баща ми. Ко­гато ги видял, казал: „Жив съм, жив съм!“. А те всички плачели. Прадядо е преми­нал границата с мулето, на което е натоварил багажа. На границата гръцките гранича­ри искали да вземат и муле­то. А дядо се обърнал към тях с думите: „Аз съм изгледал с това муле две сирачета“. И при влизането през българ­ската граница дядо псувал гръцките граничари и на гръцки, и на български.

Когато родителите ми влизат в България, българи­те в село Левуново, Дамяница, Марикостиново ги посре­щат и дават на майка ми хра­на – баница, мляко, за да нах­рани детето. А родителите ми плачели. Установяват се в Дупница. Баща ми става май­стор бояджия – декоратор.

Сега в село Каракьой жи­веят около 160 човека гър­ци. След 1924 г. от Мала Азия се изселват над 1 500 000 гърци и се заселват в Егей­ска Македония и Беломорска Тракия, включително и в на­шето село.

– С какво се е препита­вало Вашето семейство през тези години?

– Ние израснахме в бедно семейство. В село Каракьой са се занимавали със земе­делие и животновъдство. А когато родителите ми идват в Дупница, баща ми строи къ­ща с две стаи. Ние бяхме шест деца – четирима братя и две сестри. Голямата ми сестра Елена беше тютюноработничка, братята ми Илия и Никола бяха като баща ми бояджии, сестра ми Мария работеше в ДИП „Марек“, а брат ми Методи – в хлебната промишленост.

Особено тежки и незабра­вими ще останат военните години 1941-1944 г., когато се въведе купонната система. Гладували сме, с дни не сме хапвали хляб… Аз бях ученик в първо отделение, когато брат ми ме водеше в 22-ри полк при чичковците войни­ци, за да ни дадат малко чорбичка и хляб… Знаехме кой дежурен офицер е добър и кой лош. Спомням си през 1943 г., на Гергьовден, на празника на войската, с батко ми Никола отидохме в ка­зармата. Изглежда някой от фелдфебелите беше познат на нашето семейство и ни да­де цял пакет с ябълков мар­малад. Ядохме го дълго вре­ме. Обикаляхме поделението заедно с моите съученици Боян Георгиев, Димитър Ра­дев, Георги Секулов, Ангел Томанов, Димитър Томанов, Михаил Янков за храна. Като деца сме помагали на наши­те родители. Имахме голям двор и садяхме боб, цареви­ца. Имахме голяма овощна градина.

– Кой е първият Ви учи­тел и какво си спомняте от ученическите си години?

– Първата ми учителка в ОУ „Неофит Рилски“ беше г-жа Манолова. След това тя се премести в друго училище. След нея класна ни беше На­дежда Бобева, майка на проф. Драган Бобев. Тя беше една изключително възпита­на и високо ерудирана учи­телка. Завърших прогимна­зията и гимназия „Христо Бо­тев“ в Дупница. В гимназията бях заместник-секретар на ученическия комитет на Ком­сомола. Правили сме много ученически конференции, тържества. След гимназията отбих военната си служба в Костенец.

– По ваше време имаше ли извращения в казарма­та?

– В Костенец изкарах две години военна служба. Бях избран за секретар на базо­вия комитет на Комсомола. Награждаван съм с грамоти и книги. През 1958 г. завърших едноседмичен курс в Ихти­ман във връзка с изгражда­нето на извънредни военни съдилища, при военновре­менни обстановки. На 16 юни 1958 г. бях приет за канди­дат партиен член в поделе­нието, в което служех. А на 29 юни бях утвърден за кан­дидат от Политотдела на Пър­ва армия в София.

В казармата нямаше из­вращения, имаше желязна дисциплина. Храната беше много хубава. Сутрин за за­куска имахме кашкавал, си­рене, за обяд месо, а за ве­черя боб – любимото ми ястие. С най-хубави впечат­ления съм от родната казар­ма. Аз бях секретчик в поде­лението, носех секретна по­ща от преминаващите влако­ве и от централната поща в Костенец.

– Според Вас трябва ли да има военно обучение сред подрастващите?

– Аз съм изумен защо бе­ше отменен Законът за задъл­жителната военна служба. Българският младеж трябва да мине през поне пет-шестмесечен военен курс. И ни­кой не може да ме убеди в про­тивното.

– Завършили сте специал­ностите „География“ и „Био­логия“ в Учителския институт в Дупница. Разкажете за Вашите учителски години?

– В Учителския институт в Дупница бях избран за секре­тар на Институтския комитет на Комсомола. Имахме 12 комсомолски организации. Когато се създадоха окръзите през 1959 г., аз заедно с Миланка Грозданова, Любомир Клечков от Кюстендил и Кирил Кальонски бяхме избрани за първи членове на Окръжния комитет на Комсомола. След завършването на института в Дупница бях поканен на ком­сомолска работа в Кюстендил, но аз предпочетох да отида по разпределение в Кърджалий­ски окръг, в село Диамандово. Там бях две години учител, а третата година – директор на училището. Бях избран за за­местник-секретар на партий­ния комитет по идеологичес­ките въпроси. Оттам бях изви­кан от първия секретар на пар­тията, аз не го познавах – Христо Станоев, който ми ка­за, че ще премина на партий­на работа и да си подготвя една автобиография. Бях утвър­ден от бюрото на Градския ко­митет на партията и преминах на партийна работа от 1 сеп­тември 1964 г.

– Патриотичният дух на Вашето семейство какво е възпитал у вас и Вие какво предадохте на Вашите уче­ници?

– Аз съм много доволен от годините, които прекарах в Родопите. Работех с българо- мохамедани и турци. Изключително трудолюбиви хора. Възпитавах моите ученици в любов към своите родители и към родината България. Почти целият клас, на който бях класен ръководител, си смениха имената без насилие от турски на български. Например Катидже стана Анка, Мюмюн – Михал, Наджи – Никола, и др. Когато дойде време да си тръгвам от селото, всич­ки мои ученици и младежи дойдоха да ме изпратят.

– Имате завидна кариера в партията. Били сте и за­веждащ партиен кабинет в Градски комитет на БКП – Дупница?

– В първите месеци ми бе­ше малко трудно, но благода­рение на моите колеги Нико­ла Грънчаров и Емил Войнов бързо навлязох в партийната работа. Аз отговарях за политическата просвета и провеж­дането на кръжоци в първичните партийни организации. Пряко отговарях за обуче­нието на партийните кадри по пропаганда и агитация. Не­забравими ще останат про­ведените семинари, конфе­ренции, обмяна на опит. През 1970 г. най- добрите пропагандисти бяхме наградени с екскурзия до СССР. Посетих­ме Киев, Москва, Ленинград /сега Санкт Петербург/. Осо­бено незабравими ще оста­нат посещението на трите ог­ромни гроба-могили, където са погребани над 950 000 мъ­же, жени и деца, починали от глад, и червеноармейци, за­гинали при блокадата на Ленинград.

Първото ми посещение беше през 1967 г. Отидохме на екскурзия до Москва, Киев и оттам в Кавказ. Стиг­нахме подножието на най-ви­сокия връх над 4200 метра до Приюта на единадесетте. Бях на 32 години, но за първи път видях такава вечна замръзналост. В планината Кавказ вървяхме по ледниците цял ден, докато стигнем до хижа­та.

– Какви качества прите­жаваха партийните лидери по Вашето време?

– Партийните лидери през нашето време бяха честни и отговорни хора. Никога не са злоупотребили със своето служебно положение. Така бяхме възпитавани. Ние пра­вехме всичко възможно да помогнем на обикновения човек. През периода 1965­1975 г. беше създадена най- добрата материално-техни­ческа база в град Станке Димитров /Дупница/. Ние създадохме най-хубавите еколо­гично чисти заводи. Нямаше такива в цяла Югозападна България. Имахме недостиг на работна ръка. Търсехме ин­женери, технически кадри, работници… И сега се чудя как може да се стигне да се затворят толкова заводи?

– А тези качества имат ли ги днешните политици?

– С малки изключения. Повечето гледат как лично да се облагодетелстват.

– Вие сте били член на уп­равителния съвет на Проф­съюзния дом на културата „Васил Демиревски“ в Дуп­ница. Участвали сте в дей­ността на дупнишкото читалище. С кои личности сте работили заедно?

– Незабравими ще останат спомените ми с Йорданка Ди­митрова – директор на Дома на културата в Дупница. Из­ключителен организатор. Веска Манолова, Гешев и др. Помагал съм на Профсъюз­ния дом с материални средс­тва, чрез нашите заводи и стопански предприятия. Бе­ше създаден нашият мъжки хор „Марек“, който има шефство с хор „Кавал“ – Со­фия. Също така съвместно с читалищните дейци се разви библиотечното дело в нашия град. Създадоха се нови биб­лиотеки в кварталите в гра­да.

– Според Вас днес чувс­тва ли се липсата на такива културни институции в Дупница?

– Сериозен недостиг. Ло­шото е, че днес не се изпол­зват достатъчно рационално културните институции за културното израстване на младото поколение.

– Освен партиен деец Вие сте били и председател на дружество за физкултура и спорт „Марек“. Разкажете за този период от живота си?

– През 1982 г. с решение на партийния комитет бях избран за предсе­дател на дружество за физ­култура и спорт „Марек“, ка­то дългогодишен председател провеждахме състезания. Ра­ботех с много добри, интелигенти и честни хора. Замес­тник-председател, а преди това председател, беше Ру­мен Сърбов. Работех с Асен Шатровски, с треньорите Станко Станков, Никола Пепелджийски, Калина Савова, Надежда Секулова, Симеон- ка Симеонова, Асен Илиев и др. Правиха ми четири реви­зии, и четирите завършиха с ревизионни записи. Аз вина­ги съм награждавал служите­лите от финансово-реви­зионния отдел с парични наг­ради за строга финансова дисциплина. Особено съм благодарен на дългогодиш­ния счетоводител на дружес­твото Стоил Хороигров – един честен човек

– Многократно сте наг­раждаван.

– Да. За дългогодишна пар­тийна и политическа дейност бях награден с орден „Кирил и Методий“ втора степен, с почетна значка „100 години от рождението на Георги Димитров“. Имам медал за бой­ни заслуги към Българската армия за изпълнение на бойни задачи в мирно време. Медалът ми беше връчен от армейски генерал Добри Джуров.

– Как се запознахте със съпругата си Нина?

– Със съпругата ми Нина се познавахме още в гимназия­та, а след това бяхме заедно и в Учителския институт. След като завършихме инсти­тута, се оженихме. Тя беше учителка по математика в Дупница.

– Имате двама синове – Родион и Красимир. На ко­го е кръстен големият – Ро­дион?

– Големият ми син Родион Пляков е роден през 1965 г. Той е кръстен на Родион Малиновски – министър на отбраната на СССР. Родион е завършил Висшето военно училище във Велико Търно­во. Той е служил в различни части на Пиринската дивизия. Стигна до чин майор След реформите в Българска­та армия премина на работа в Гранична полиция. Съпру­гата му Гергана работи във Военно окръжие – Благоев­град. Имат дъщеря Нина, коя­то завърши специалност „Международни икономичес­ки отношения“ в София, а сега магистратура по финанси в УНСС – София. Нина е красавицата на дядо. Другият ми син Красимир работи в мел­ницата в града. Съпругата му Ваня е завършила специалност „Химия“ в СУ „Свети Кли­мент Охридски“ и работи ка­то химик в ТЕЦ „Бобов дол“. Имат двама синове – Йордан, който е в 9-ти клас, и Михаил, който тази година ще бъде първокласник. Те са момче­тата на дядо. Аз много оби­чам децата и всеки петък, съ­бота и неделя внуците ми Йордан и Михаил ми гостуват.

– С какво се занимавате, след като се пенсионирах­те?

– През 1995 г. се пенсио­нирах. С моите съседи се за­нимавахме с билки. Копаех­ме медицинска ружа, беря­хме боровинки, гъби. Откакто почина съпругата ми Ни­на, закъсах малко със здра­вето. Благодаря на моята лич­на лекарка д-р Лорета Нико­лова, която беше отлична ученичка на моята съпруга и наша съседка. Д-р Лорета Ни­колова полага много грижи за здравето на нашето се­мейство. В момента отглеж­дам пуйки, кокошки. Помагам на синовете си. Снахата Ваня също полага много грижи за мен.

– Ходили ли сте до род­ното село на Вашите роди­тели и сестра Ви?

– През 2008 г. имахме въз­можността със сина ми Родион и брат ми Илия да посе­тим родното ни село. Преми­нахме с лек автомобил КПП – Илинден. От моя двор набрах букет пролетни цветя и купих кутия шоколадови бонбони, за да отнеса на гроба на мои­те дядо и баба Илия и Елена Плякови. Плаках, когато видях, че надписът на селото е на гръцки език – Катафитон, на 5 км от границата с Гър­ция. Едва се успокоих на гробищата. Там също плаках за моите баба и дядо. На гроби­щата имаше 4-5 гьркини, аз им казах на гръцки „на патара патара“ /това е гробът на бащата на моя баща – дядо ми/. Оставих цветята на гро­ба и раздадох бонбоните… В центъра на селото видях чеш­мата от 1941 г., която я имах на снимка. В това село еди­нственият българин е Алеко, който се оказа, че е наш род­нина. Той ни показа родната махала – Пляковата махала, и нашия парцел, двете къщи, от които стояха само камен­ни зидове, високи по метър. И сега, когато говоря за то­ва, се вълнувам и едва сдър­жам сълзите си…

– След този емоционален разговор какъв апел ще от­правите към младите хора?

– Да бъдат винаги отзивчи­ви, дружелюбни. Да помагат на хората, които са в беда. Да обичат своята мила родина България. Да бъдат горди, че са българи. Така съм възпи­тал и моите деца и внуци.

– А апелът Ви към поли­тиците?

– Да захвърлят на полити­ческото бунище политичес­ките ежби и други противоборства. Да работят за успе­ха, за социално-икономичес­кото развитие на своя народ. Всяка година да се стремят да откриват хиляди работни места, а не нашите млади и умни българи да бягат в чуж­бина и да слугуват на чужден­ците.