Свържете се с нас

Анализи и Коментари

Потомъкът на бежанци от Егейска Македония, дупничанинът Й. Пляков

Публикувано

на

Й. Пляков: В Каракьой родителите ми имали ниви, добитък, дядо бил кмет на селото, в Дупница с дни гладувахме, през 1943 г. на Гергьовден един фелдфебел ни подари ябълков мармалад, такъв празник беше…

Йордан Пляков е роден на 13.11.1934 г. в град Дупница. Потомък е на бежанци от Егейска Македония. Родителите му, както и баба му и дядо му са родени в село Каракьой, Драмско. Йордан ПляквВ е завършил Учителския институт в Дупница, специалностите „География“ и „Биология“. Бил е учител и директор на училището в село Диамандово. Завеждал е Партиен кабинет в Градския комитет на БКП. Бил е председател на дружество по физкултура и спорт „Марек“, член на управителния съвет на Профсъюзния дом на културата „Васил Демиревски“. Носител е на няколко ордена. Награден е с медал за бойни заслуги към Българската армия за изпълнение на бойни задачи в мирно време.

Йордан Пляков е щастлив баща с двамата си синове Родион и Красимир, снахите Гергана и Ваня и внуците Нина, Йордан и Михаил.

– Г-н Пляков, Вие сте по­томък на бежанци от Егей­ска Македония. Вашият ба­ща Иван Пляков е участник във военните действия в Смирна, сега Измир. Разка­жете за вашия град?

– Аз съм потомък на бе­жанци от Егейска Македония. Родителите ми, както и баба ми и дядо ми са родени в се­ло Каракьой, Драмско, до Зърнево. Чисто българско се­ло. Село Каракьой е разпо­ложено в полите на Али бо­туш, една котловина с хуба­ва букова гора. Наброявало е 280 къщи с 1860 българи, нито един турчин, нито един българомохамеданин, нито един грък – чисто етнически българи. Село Каракьой е би­ло център на Серския рево­люционен окръг. В него са от­сядали Яне Сандански, Гоце Делчев, Атанас Тешовски, Таската Серски, Ильо Бродалията и много други.

През 1903 г. през януари в село Каракьой отсядат три чети с около 80 души четни­ци и там прекарват студени­те зимни дни. Те са били нас­танени в домовете на хора­та. Когато става сражението в село Баница, Серско, в кое­то загива Гоце Делчев, вой­водата Димитър Гущанов и още двама четници. Гоце Дел­чев е трябвало да отиде в се­ло Каракьой в пещерата Ка­пе и там да проведе инструк­цията с войводите от Серския революционен окръг. Плакал съм, когато моите родители са ми разказвали, че когато започва Балканската война, Българската армия освобож­дава родното село Каракьой и цялата Драмска околия. Всички войници, влезли в се­лото, са дарени с ризи и кър­пички, а подпоручикът и фелдфебелът са окичени с лав­рови венци, направени от младите. Войниците са били настанени в домовете.

През 1912 г., когато село­то е освободено от българ­ските войници, кметът на се­лото е разпоредил да се за­колят 13 овена и в центъра на селото да се приготвят 13 казана с храна за освободи­телите. Същата година, кога­то започва Балканската война, се сформира Драмската доброволческа опълченска дружина. Дядо Никола Бакъров имал пет деца, но оставя семейството си и се включ­ва в Драмската опълченска дружина, която наброявала около 200 души. Участва в установяването на българ­ската власт в Одринска Тра­кия, след като Българската армия освобождава цяла Из­точна Тракия. Той до послед­ния си дъх получаваше опъ­лченска пенсия.

След като започва Между­съюзническата война, тези изконни български земи от­ново попадат в Гръцко съглас­но Букурещкия мирен дого­вор и започва първото гоне­ние на българите от Егейска Македония. Особено тежко става положението на наши­те братя българи след Ньойския договор, след април 1920 г. Баща ми ми е разказ­вал: „Синко, въведоха гръцки­те гарнизони в Сяр, Валовище, Демир хисар, Лъгадина, Драма, Правище, Ксанти, Дюмюрджина, Деде Агач. Започ­на гонението на българите… Всички българи, годни за военна служба, бяха мобили­зирани в 9-та рота в Драма на 9-и Каламатски гръцки полк. От Драма ги изпращат в Янина, а като започна войната между Гърция и Турция през 1922 г., ги качват на бойни ко­раби и акостират в Мала Азия. Оттам се отправят в околнос­тите на Смирна, сега Измир. Всички българи, които са мобилизирани, са били в първи­те ешелонни позиции.

След като Гърция претърп­ява поражение, баща ми ос­тава по чудо жив – служи три години и половина в гръцка­та армия. Владееше перфек­тно писмено и говоримо гръц­ки и говоримо турски език. След като Гърция загуби вой­ната с Кемап паша Ататюрк през 1913 г., баща ми е де­мобилизиран. Тогава се сго­дил за майка ми Тинка Бакърова, чийто баща е кмет на селото от 1915 до 1924 г. През 1924 г. се ражда голяма­та ми сестра Елена. През то­зи период особено жестока става гръцката пропаганда в родното ни село спрямо бъл­гарите. Започва се насилс­твена смяна на българските имена с гръцки. На 27 юли 1924 г. дядо Никола Бакъров като кмет на селото и още се­дем души са арестувани и жестоко бити. Още при аре­ста български войници, слу­жили в гръцката армия, ги предупреждават да направят всичко възможно да избягат, защото ще ги разстрелят. Същата вечер на 27 юли 1924 г. ги карат на разстрел в мес­тността Черна гора, на два ки­лометра от селото. Дядо ми не е бил както трябва завър­зан и се отвързал. Три куршума попадат в таза му, един е бил заседнал в гръбначния стълб, но той бяга през нощ­та. Отива при негов братов­чед овчар, който промива ра­ните му с ракия, нахранва го

с овче мляко и му слага в ед­на торба хляб и сирене. Дядо му казал: „Кажи на децата ми, че аз бягам в България“.

И така дядо преминава през Али ботуш, през грани­цата и отива в България. Българските граничари в носил­ка върху брезент го занесли до Петрич. Но в Петрич не могат да му извадят куршу­ма и го довеждат във Воен­ната болница в Дупница, където изваждат куршума. Дядо беше парализиран до 1946 г., 12 години беше на легло.

След като започват гоне­нията на българите баща ми, като член на Гръцката комунистическа партия, бяга през Солун в България и идва в Дупница. След 1924 г. наше­то правителство отправя много остри ноти до Англия и Франция за гоненията на българите. Идва Междуна­родната комисия в селото, започва масовото изселва­не на хората. През 1924­1925 г. цялото село се пре­селва в Сандански, село Баня, Разложко, Гоце Дел­чев, Дупница, Кричим… През 1924 г., след като баща ми бяга, майка ми с цедилката, със сестра ми, бебе на 6-7 месеца, прадядо Иван и пра­баба Мария заедно с още 40­50 души идват на Кулата, а там ги е чакал баща ми. Ко­гато ги видял, казал: „Жив съм, жив съм!“. А те всички плачели. Прадядо е преми­нал границата с мулето, на което е натоварил багажа. На границата гръцките гранича­ри искали да вземат и муле­то. А дядо се обърнал към тях с думите: „Аз съм изгледал с това муле две сирачета“. И при влизането през българ­ската граница дядо псувал гръцките граничари и на гръцки, и на български.

Когато родителите ми влизат в България, българи­те в село Левуново, Дамяница, Марикостиново ги посре­щат и дават на майка ми хра­на – баница, мляко, за да нах­рани детето. А родителите ми плачели. Установяват се в Дупница. Баща ми става май­стор бояджия – декоратор.

Сега в село Каракьой жи­веят около 160 човека гър­ци. След 1924 г. от Мала Азия се изселват над 1 500 000 гърци и се заселват в Егей­ска Македония и Беломорска Тракия, включително и в на­шето село.

– С какво се е препита­вало Вашето семейство през тези години?

– Ние израснахме в бедно семейство. В село Каракьой са се занимавали със земе­делие и животновъдство. А когато родителите ми идват в Дупница, баща ми строи къ­ща с две стаи. Ние бяхме шест деца – четирима братя и две сестри. Голямата ми сестра Елена беше тютюноработничка, братята ми Илия и Никола бяха като баща ми бояджии, сестра ми Мария работеше в ДИП „Марек“, а брат ми Методи – в хлебната промишленост.

Особено тежки и незабра­вими ще останат военните години 1941-1944 г., когато се въведе купонната система. Гладували сме, с дни не сме хапвали хляб… Аз бях ученик в първо отделение, когато брат ми ме водеше в 22-ри полк при чичковците войни­ци, за да ни дадат малко чорбичка и хляб… Знаехме кой дежурен офицер е добър и кой лош. Спомням си през 1943 г., на Гергьовден, на празника на войската, с батко ми Никола отидохме в ка­зармата. Изглежда някой от фелдфебелите беше познат на нашето семейство и ни да­де цял пакет с ябълков мар­малад. Ядохме го дълго вре­ме. Обикаляхме поделението заедно с моите съученици Боян Георгиев, Димитър Ра­дев, Георги Секулов, Ангел Томанов, Димитър Томанов, Михаил Янков за храна. Като деца сме помагали на наши­те родители. Имахме голям двор и садяхме боб, цареви­ца. Имахме голяма овощна градина.

– Кой е първият Ви учи­тел и какво си спомняте от ученическите си години?

– Първата ми учителка в ОУ „Неофит Рилски“ беше г-жа Манолова. След това тя се премести в друго училище. След нея класна ни беше На­дежда Бобева, майка на проф. Драган Бобев. Тя беше една изключително възпита­на и високо ерудирана учи­телка. Завърших прогимна­зията и гимназия „Христо Бо­тев“ в Дупница. В гимназията бях заместник-секретар на ученическия комитет на Ком­сомола. Правили сме много ученически конференции, тържества. След гимназията отбих военната си служба в Костенец.

– По ваше време имаше ли извращения в казарма­та?

– В Костенец изкарах две години военна служба. Бях избран за секретар на базо­вия комитет на Комсомола. Награждаван съм с грамоти и книги. През 1958 г. завърших едноседмичен курс в Ихти­ман във връзка с изгражда­нето на извънредни военни съдилища, при военновре­менни обстановки. На 16 юни 1958 г. бях приет за канди­дат партиен член в поделе­нието, в което служех. А на 29 юни бях утвърден за кан­дидат от Политотдела на Пър­ва армия в София.

В казармата нямаше из­вращения, имаше желязна дисциплина. Храната беше много хубава. Сутрин за за­куска имахме кашкавал, си­рене, за обяд месо, а за ве­черя боб – любимото ми ястие. С най-хубави впечат­ления съм от родната казар­ма. Аз бях секретчик в поде­лението, носех секретна по­ща от преминаващите влако­ве и от централната поща в Костенец.

– Според Вас трябва ли да има военно обучение сред подрастващите?

– Аз съм изумен защо бе­ше отменен Законът за задъл­жителната военна служба. Българският младеж трябва да мине през поне пет-шестмесечен военен курс. И ни­кой не може да ме убеди в про­тивното.

– Завършили сте специал­ностите „География“ и „Био­логия“ в Учителския институт в Дупница. Разкажете за Вашите учителски години?

– В Учителския институт в Дупница бях избран за секре­тар на Институтския комитет на Комсомола. Имахме 12 комсомолски организации. Когато се създадоха окръзите през 1959 г., аз заедно с Миланка Грозданова, Любомир Клечков от Кюстендил и Кирил Кальонски бяхме избрани за първи членове на Окръжния комитет на Комсомола. След завършването на института в Дупница бях поканен на ком­сомолска работа в Кюстендил, но аз предпочетох да отида по разпределение в Кърджалий­ски окръг, в село Диамандово. Там бях две години учител, а третата година – директор на училището. Бях избран за за­местник-секретар на партий­ния комитет по идеологичес­ките въпроси. Оттам бях изви­кан от първия секретар на пар­тията, аз не го познавах – Христо Станоев, който ми ка­за, че ще премина на партий­на работа и да си подготвя една автобиография. Бях утвър­ден от бюрото на Градския ко­митет на партията и преминах на партийна работа от 1 сеп­тември 1964 г.

– Патриотичният дух на Вашето семейство какво е възпитал у вас и Вие какво предадохте на Вашите уче­ници?

– Аз съм много доволен от годините, които прекарах в Родопите. Работех с българо- мохамедани и турци. Изключително трудолюбиви хора. Възпитавах моите ученици в любов към своите родители и към родината България. Почти целият клас, на който бях класен ръководител, си смениха имената без насилие от турски на български. Например Катидже стана Анка, Мюмюн – Михал, Наджи – Никола, и др. Когато дойде време да си тръгвам от селото, всич­ки мои ученици и младежи дойдоха да ме изпратят.

– Имате завидна кариера в партията. Били сте и за­веждащ партиен кабинет в Градски комитет на БКП – Дупница?

– В първите месеци ми бе­ше малко трудно, но благода­рение на моите колеги Нико­ла Грънчаров и Емил Войнов бързо навлязох в партийната работа. Аз отговарях за политическата просвета и провеж­дането на кръжоци в първичните партийни организации. Пряко отговарях за обуче­нието на партийните кадри по пропаганда и агитация. Не­забравими ще останат про­ведените семинари, конфе­ренции, обмяна на опит. През 1970 г. най- добрите пропагандисти бяхме наградени с екскурзия до СССР. Посетих­ме Киев, Москва, Ленинград /сега Санкт Петербург/. Осо­бено незабравими ще оста­нат посещението на трите ог­ромни гроба-могили, където са погребани над 950 000 мъ­же, жени и деца, починали от глад, и червеноармейци, за­гинали при блокадата на Ленинград.

Първото ми посещение беше през 1967 г. Отидохме на екскурзия до Москва, Киев и оттам в Кавказ. Стиг­нахме подножието на най-ви­сокия връх над 4200 метра до Приюта на единадесетте. Бях на 32 години, но за първи път видях такава вечна замръзналост. В планината Кавказ вървяхме по ледниците цял ден, докато стигнем до хижа­та.

– Какви качества прите­жаваха партийните лидери по Вашето време?

– Партийните лидери през нашето време бяха честни и отговорни хора. Никога не са злоупотребили със своето служебно положение. Така бяхме възпитавани. Ние пра­вехме всичко възможно да помогнем на обикновения човек. През периода 1965­1975 г. беше създадена най- добрата материално-техни­ческа база в град Станке Димитров /Дупница/. Ние създадохме най-хубавите еколо­гично чисти заводи. Нямаше такива в цяла Югозападна България. Имахме недостиг на работна ръка. Търсехме ин­женери, технически кадри, работници… И сега се чудя как може да се стигне да се затворят толкова заводи?

– А тези качества имат ли ги днешните политици?

– С малки изключения. Повечето гледат как лично да се облагодетелстват.

– Вие сте били член на уп­равителния съвет на Проф­съюзния дом на културата „Васил Демиревски“ в Дуп­ница. Участвали сте в дей­ността на дупнишкото читалище. С кои личности сте работили заедно?

– Незабравими ще останат спомените ми с Йорданка Ди­митрова – директор на Дома на културата в Дупница. Из­ключителен организатор. Веска Манолова, Гешев и др. Помагал съм на Профсъюз­ния дом с материални средс­тва, чрез нашите заводи и стопански предприятия. Бе­ше създаден нашият мъжки хор „Марек“, който има шефство с хор „Кавал“ – Со­фия. Също така съвместно с читалищните дейци се разви библиотечното дело в нашия град. Създадоха се нови биб­лиотеки в кварталите в гра­да.

– Според Вас днес чувс­тва ли се липсата на такива културни институции в Дупница?

– Сериозен недостиг. Ло­шото е, че днес не се изпол­зват достатъчно рационално културните институции за културното израстване на младото поколение.

– Освен партиен деец Вие сте били и председател на дружество за физкултура и спорт „Марек“. Разкажете за този период от живота си?

– През 1982 г. с решение на партийния комитет бях избран за предсе­дател на дружество за физ­култура и спорт „Марек“, ка­то дългогодишен председател провеждахме състезания. Ра­ботех с много добри, интелигенти и честни хора. Замес­тник-председател, а преди това председател, беше Ру­мен Сърбов. Работех с Асен Шатровски, с треньорите Станко Станков, Никола Пепелджийски, Калина Савова, Надежда Секулова, Симеон- ка Симеонова, Асен Илиев и др. Правиха ми четири реви­зии, и четирите завършиха с ревизионни записи. Аз вина­ги съм награждавал служите­лите от финансово-реви­зионния отдел с парични наг­ради за строга финансова дисциплина. Особено съм благодарен на дългогодиш­ния счетоводител на дружес­твото Стоил Хороигров – един честен човек

– Многократно сте наг­раждаван.

– Да. За дългогодишна пар­тийна и политическа дейност бях награден с орден „Кирил и Методий“ втора степен, с почетна значка „100 години от рождението на Георги Димитров“. Имам медал за бой­ни заслуги към Българската армия за изпълнение на бойни задачи в мирно време. Медалът ми беше връчен от армейски генерал Добри Джуров.

– Как се запознахте със съпругата си Нина?

– Със съпругата ми Нина се познавахме още в гимназия­та, а след това бяхме заедно и в Учителския институт. След като завършихме инсти­тута, се оженихме. Тя беше учителка по математика в Дупница.

– Имате двама синове – Родион и Красимир. На ко­го е кръстен големият – Ро­дион?

– Големият ми син Родион Пляков е роден през 1965 г. Той е кръстен на Родион Малиновски – министър на отбраната на СССР. Родион е завършил Висшето военно училище във Велико Търно­во. Той е служил в различни части на Пиринската дивизия. Стигна до чин майор След реформите в Българска­та армия премина на работа в Гранична полиция. Съпру­гата му Гергана работи във Военно окръжие – Благоев­град. Имат дъщеря Нина, коя­то завърши специалност „Международни икономичес­ки отношения“ в София, а сега магистратура по финанси в УНСС – София. Нина е красавицата на дядо. Другият ми син Красимир работи в мел­ницата в града. Съпругата му Ваня е завършила специалност „Химия“ в СУ „Свети Кли­мент Охридски“ и работи ка­то химик в ТЕЦ „Бобов дол“. Имат двама синове – Йордан, който е в 9-ти клас, и Михаил, който тази година ще бъде първокласник. Те са момче­тата на дядо. Аз много оби­чам децата и всеки петък, съ­бота и неделя внуците ми Йордан и Михаил ми гостуват.

– С какво се занимавате, след като се пенсионирах­те?

– През 1995 г. се пенсио­нирах. С моите съседи се за­нимавахме с билки. Копаех­ме медицинска ружа, беря­хме боровинки, гъби. Откакто почина съпругата ми Ни­на, закъсах малко със здра­вето. Благодаря на моята лич­на лекарка д-р Лорета Нико­лова, която беше отлична ученичка на моята съпруга и наша съседка. Д-р Лорета Ни­колова полага много грижи за здравето на нашето се­мейство. В момента отглеж­дам пуйки, кокошки. Помагам на синовете си. Снахата Ваня също полага много грижи за мен.

– Ходили ли сте до род­ното село на Вашите роди­тели и сестра Ви?

– През 2008 г. имахме въз­можността със сина ми Родион и брат ми Илия да посе­тим родното ни село. Преми­нахме с лек автомобил КПП – Илинден. От моя двор набрах букет пролетни цветя и купих кутия шоколадови бонбони, за да отнеса на гроба на мои­те дядо и баба Илия и Елена Плякови. Плаках, когато видях, че надписът на селото е на гръцки език – Катафитон, на 5 км от границата с Гър­ция. Едва се успокоих на гробищата. Там също плаках за моите баба и дядо. На гроби­щата имаше 4-5 гьркини, аз им казах на гръцки „на патара патара“ /това е гробът на бащата на моя баща – дядо ми/. Оставих цветята на гро­ба и раздадох бонбоните… В центъра на селото видях чеш­мата от 1941 г., която я имах на снимка. В това село еди­нственият българин е Алеко, който се оказа, че е наш род­нина. Той ни показа родната махала – Пляковата махала, и нашия парцел, двете къщи, от които стояха само камен­ни зидове, високи по метър. И сега, когато говоря за то­ва, се вълнувам и едва сдър­жам сълзите си…

– След този емоционален разговор какъв апел ще от­правите към младите хора?

– Да бъдат винаги отзивчи­ви, дружелюбни. Да помагат на хората, които са в беда. Да обичат своята мила родина България. Да бъдат горди, че са българи. Така съм възпи­тал и моите деца и внуци.

– А апелът Ви към поли­тиците?

– Да захвърлят на полити­ческото бунище политичес­ките ежби и други противоборства. Да работят за успе­ха, за социално-икономичес­кото развитие на своя народ. Всяка година да се стремят да откриват хиляди работни места, а не нашите млади и умни българи да бягат в чуж­бина и да слугуват на чужден­ците.

 

коментара

Анализи и Коментари

Дончо колкото и да го въртиш клипа на Карбовски, няма да изтриеш нито делата за проститутките и кокаина нито абортите на Пепа?!

Публикувано

на

Лупменът Дончо – подигравката на цял Благоевград, днес пак върти по платените си кухи групи, клипа на Карбовски, в който брадатия, закръглен журналист, който Бойко Борисов нарича „ялов“, се опитва да внуши, че Топ Преса сме рекетирали бабя Юлия от село Крибул пред игодина и половина.

Каква е идеята? Да ни маскари защото Топ Преса извади политическото му лицемерие и интриги на бял свят и отказа да взема парите му за медиен комфорт! Дончо, Лумпене, нужно ли е да публикуваме фактурите с които ти сам си плащаше на Топ Преса за реклама и чрез тях се опита да ни натискаш да „изпълняваме поръчките“ срещу Камбитов? Сигурен ли си че нямаме и записи? Дончо, Карбовски няма да покрие далата за трафик на кокаин, нито за проститутките, седемнадестте аборта на твоята еблива Пепа. Това е самото началото Дончо, простотията ти мина всички граници,а ние от Пор преса,борим с простотията с по голяма простотия! Можеш да питаш сина на бабата, която сме рекетирали, който преди месец дойде лично в офиса на Топ Преса и заяви че всичко е фалш. Като си такъм „морален стожер“ иди питай твоите хора от вестник „Струма“, колко са искали на месец за да не плюят – това какво е рекет ли е? Дончо, Дончо…пускай и плюй. Но преди това следи Топ Преса и се учи. Очакавай неочакваното!

ПОВЕЧЕ ПО ТЕМАТА ЧЕТЕТЕ ТОЗИ ПЕТЪК ВЪВ ВЕСТНИК ТОП ПРЕСА – ЮГОЗАПАДНИЯТ ТАБЛОИД!

коментара

Продължете с четенето

Анализи и Коментари

Жирардели: Не бива хората в Банско да чакат по 2 часа, за да се качат в планината

Публикувано

на

Марк Жирардели даде интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Легендарният алпиец се чувства у дома си в България. Той е сребърен медалист в гигантския и супергигантския слалом на олимпийските игри в Албервил през 1992 г. и петкратен носител на Световната купа в ските. Въпреки че спря да се състезава през 1997-ма година, Жирардели все още стряска сънищата на някогашните си конкуренти в слалома. Дългогодишен консултант е на Българската федерация по ски и рекламно лице на курорта Банско, както и собственик на фирма „Юлен“.

– Какво е значението на Банско за България?

– Банско за България е като Сент Мориц за Швейцария, Кицбюел за Австрия или пък Кортина Д’Ампецо за Италия. Тук е пикът на зимния туризъм и със своята стратегия и представяне Банско е един от най-популярните ски-курорти в България и Източна Европа.

– Нуждае ли се Банско от още нещо?

– Абсолютно. От много години се борим за по-добра инфраструктура – основно за втори кабинков лифт, което е задължително. Не бива хората да чакат по два часа – два часа и половина на начална станция, за да се качат в планината. Една кабинкова линия не е достатъчна за извозването на всички желаещи да практикуват зимни спортове. Когато съм споделял този проблем с хора в Австрия и Германия, те все ми се смеят, защото си мислят, че всичко в България е по-лесно за започване и реализиране на подобно начинание. Налага се да им обяснявам, че тук е много по-сложно в сравнение с Швейцария, Австрия и Германия.

– Какво е положението примерно в Австрия през този сезон? Имат ли нова инфраструктура?

– В Австрия само през този сезон откриха една голяма телекабина, 13 гондоли, 10-15 седалкови лифта и още няколко по-малки съоръжения. Това са сериозни подобрения в инфраструктурата, които са необходими. Тук в Банско ни спират от толкова много години да продължим да се развиваме и подобряваме нивото на туризма в България. Трудно ми е да обясня това на чуждестранни медии, защото те не могат да го разберат.

– Какво смятате за новата политика без пластмасови изделия в зоната?

– Това е най-доброто, което може да се направи. Един от най-добрите ми приятели е шефът на водещ спортен концерн. Името му е Каспър Рорстед. Вероятно сте го чували? Преди две години създаде нова линия за спортни обувки, произведени от пластмаса от океаните. Те направиха 2 милиона чифта маратонки с тези пластмасови отпадъци. Това решение имаше огромно положително отражение в медиите, което според мен ще се случи и в България. Много е важно да правим стъпки към опазване на природата и чистотата в страната. Това е една изключително важна крачка на Банско.

– От доста време сте свързан с нашата страна. Знаете ли думи или фрази на български?

– Говоря български не пред публика. Не бих искал да провокирам телевизионните зрители. Мога да говоря малко, но предпочитам да съм на 1-2 чаши хубаво българско червено вино. Тогава българският става наистина добър. Сега, когато говоря с вас ще се въздържа да използвам родния ви език.

– Кое е по-трудно за един човек – да е в политиката или да е професионален спортист?

– Аз не съм в политиката и не мога да направя сравнение. Мога да ви кажа, че да си спортист на нивото на което аз бях, е много, много трудно. Сега моята работа, която много обичам, е в сферата на икономиката. Аз съм публична личност не само в България, но в целя свят. Говоря 4-5 езика и за мен е удоволствие да се запознавам с различни култури – в България, Чехия, Америка, Африка и дори Азия. Затова когато имам избор, предпочитам нови за мен страни.

– Кое е най-голямото предизвикателство сега пред Вас?

– През последните 2-3 години имах няколко нови идеи в икономическо отношение. Издадох три книги, които до момента са само на немски, те са криминални новели свързани със ски бизнеса. Разказват историята на един човек, който кара на ниво Световна купа и е от Швейцария. Така че вече сме на пазара с първите три части, а следващата есен се очаква да излезе и четвъртата. Това е ново за мен. Имам линия за ски облекло, което се произвежда основно в България, притежавам туристическо списание, което е с тираж 250 000 копия. Участвам и в много конференции, даже наскоро бях лектор на форум в Икономическия университет в Цюрих. Това са някои от новите насоки, в които се пробвам и експериментирам. И да ви призная, ми харесва.

– Занимавате се с толкова много неща. Как ви стига времето?

– Денонощието е 24 часа за всички, спя 6 часа и имам 18 за работа. Обичам работата си и ако не правя нищо, ми е скучно и се изнервям. Затова се опитвам да запълня всичките 18 часа – уча нови езици, срещам се с хора, работя, чета книги и пътувам. Всичко това е много важно за мен.

– Доста време вече сте съветник на министъра на туризма у нас – кой е най-трудният съвет, който сте давали и какви са най-големите предизвикателства пред вас?

– Най-важното нещо за всяка страна са туристите, които идват от чужбина. Те трябва да се чувстват добре дошли. В Австрия и северна Италия са почти безгрешни в това отношение. Една от причините да обичам България е, че хората тук са много приятелски настроени и приветстват чужденците. Но това трябва да се случва на по-високо професионално ниво. Не е достатъчно да се усмихнем, нужно е и да предложим отлично обслужване на туристите. Примерно няма как да предложиш добра услуга, ако пътищата към курортите – и зимните, и на Черноморието, не са в добро състояние. Същото важи и за инфраструктурата в ски-курортите, която трябва да е съвременна – нови оръдия за правене на сняг, нови лифтове, паркинги близо до ски-съоръженията, ресторанти и хотели на високо ниво. Това са услугите, които трябва да предлагаме на туристите. Те изграждат отличен положителен имидж на страната. Това е бъдещето, ние строим бъдещето на нашите деца по този начин. Това са важни неща не само за България, а за целия модерен свят.

– Сутрин, като се будите, изпитвате ли някакви болки, напомнящи Ви състезателната кариера?

– Разбира се, че ме боли всеки ден, но предпочитам да ме боли, отколкото обратното, защото това ще означава, че съм умрял. Предпочитам да живея и да ме боли тук-там. Болежките ме карат да се чувствам жив. Претърпял съм много контузии и операции. Свикнал съм да изпитвам малко болка в тялото си, защото толкова много хора нямат късмета да продължават да карат ски, да играят голф, до ходят в планината и да карат велосипеди. Има хора, които са в инвалидни колички, или лежат в болници, защото не са здрави. Аз съм щастливец, защото може да имам някакви травми, но продължавам да правя каквото си искам. И пожелавам на всички хора, които имат някакви здравословни проблеми да ги преодолеят. Здравето е най-голямото богатство.

– В началото сте били не само скиор алпиец, но сте практикували и ски-скокове. Кога за последно скачахте?

– Когато бях момче на 11-12 години участвах в състезание по ски-скокове в родния ми град. Спечелих, след като сутринта бях участвал в състезание по алпийски дисциплини. Не беше дълъг опит – 30 м, но бях само 11-годишен. Беше хубаво преживяване, но не беше това, което исках. В алпийското спускане имаме достатъчно големи скокове, които могат да достигнат до 80 метра, което ме удовлетворяваше. Нямах нужда да правя скокове по 150 метра. И смятам, че не съм сбъркал!

pik.bg

коментара

Продължете с четенето
Loading...
loading...

Магазин за бои и мазилки JUB

Facebook

КАЛЕНДАР

януари 2019
П В С Ч П С Н
« дек.    
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031  

ПОПУЛЯРНИ