Отец Димитър Биров от с. Ловча, Гоцеделчевско

Отец Димитър Биров е родом от с. Ловча, Гоцеделчевско. Още като много малък е гонен със семейството си на няколко пъти от родния край. През 1913 г. – тригодишен – майка му го носи на ръце, за да пресекат р. Места, а тя била пълноводна, за малко да се удавят. Втори път бягат от гърците през 1917 г. и стигат чак до Юндола. Но отново се връщат през 1924 г. Тогава отец Димитър е принуден да учи и говори на гръцки. През 1948 г. по нареждане на Георги Димитров хората от този край са принуждавани да се пишат македонци, но свещеникът остава верен на Родината си.
Свещеническият му път започва от курсовете в Бачковския манастир и през 1942 г. е ръкоположен в презвитерски чин от Струмишко-Драмската епархия, с право да свещенодейства на енория в „новоосвободените” български земи. Така той става свещеник в гр. Плевня (Драмска Македония). След 9 септември 1944 г. отец Димитър напуска последен Беломорието, за да покровителства селото. По това време често идват гръцки „андарти” и безчинстват по българските села. Един път свещеникът ходи пеша 10 км до Драма, за да предупреди българските войски за предстоящо такова нападение.
Отец Биров, преди да тръгне с последната група от селото, намира пушки в общината. И за да не ги остави на гърците, ги взима със себе си. Прекарва ги в България чрез двойно дъно на каруцата. В Гоце Делчев ги продава на някакви военни, но част от мунициите запазва поради страх.
След това отива да свещенодейства в с. Голямо Белово. През този период става насилствената колективизация в ТКЗС.
Много хора по това време търсят утеха и съвет от свещеника. Една жена отива при него, плаче и му казва: „Отче, искат да ми вземат добитъка и нивето, що да правя?” – Той й отговаря: „Сама си прецени, но моят съвет е: не си давай това, което обичаш!” Тази жена после я били в мазето на общината, защото не искала да влезе в ТКЗС.
Това е времето, когато на свещениците им било забранено да правят венчавки, кръщенета и църковни обреди въобще. И въпреки че хората, които ходели на черква, били следени, службите на отец Биров винаги са пълни и той на никого не отказва обред, молитва или каквото и да било.
Именно затова един от партийните функционери пише в спомените си: „Всички него слушаха, той е Божи човек – казваха, него ще слушаме, а не комунистите. А той държеше фашистки речи.” (Из книгата „Път към мечтите” на Коста Кичуков с прякор Чекалара)
През 1948 г. с него се свързват от организацията „Хан Крум” с ръководител Атанас Желязков. Организацията има за цел да се бори против комунистическата власт и кооперациите по селата. По-късно при разкриването на организацията подвеждат и отец Биров под отговорност, намират в дома му и скритото оръжие. През 1951 г. го осъждат на 14 години затвор, 12 от които изкарва в Белене.
Още веднага с пристигането си в лагера го карат да си обръсне брадата. Той отказва, заради което много го бият. Едва издържа на непосилната работа и издевателствата. Съпругата му, Митра Димитрова, си спомня, че когато получила дрехите му от ареста, те представлявали кървава кора.
Спас Николов, сълагерник на отец Димитър, си спомня, че от глад яли лапад, прораснал в тоалетните. Въпреки всичко обаче, свещеникът не спира да помага на всички с каквото може. Спомня си го като висок и здрав човек, който заслужава да бъде свещеник, защото това е неговото призвание.
Дъщерите му разказват, че намирали от баща си в подгъвите на ръкавите бележки, написани с върха на игла. Отецът често им пишел писма. Ето едно от тях:
„Свидни рожби сте ми, но черна съдба ни раздели и не можах да ви се радвам, а и вие на мен. Тук съм в мрачна затворническа килия и с нищо не мога да ви помогна. И ако съдбата е благосклонна към мен и жив и здрав се завърна, вас мили деца да прегърна и скъпи сълзи да обърша, тогава, деца свидни, Бог стена да ни бъде!
Целувам ви всички вас.
Ваш татко, отец Димитър…”

Започнете да пишете и натиснете Enter за търсене