Да убиеш Сталин

Тази книга не е за предубедени. Тя не назидава, а събеседва. Това е историята на един човек, документ на времето, в което е живял. Книгата е по разкази на героя, които записвах в годините.
Костадин лагадинов е комунист, антифашист, червеноармеец, партизанин и генарал, той оцелява в сибирските лагери на Сталин, преживява подозренията на Тодор Живков, вижда разстрела на брат си, но нищо не прекършва вярата му в лявата идея. До края на живота си запазва преклонението пред гения на руския народ.
Този мъж е хуманист по изначално устройство на съществото си.

Роден е в Разлог през 1913 г. През 1933 г., студент по право в СУ „Св. Климент Охридски”, осъден от Военно-полеви съд задочно на 12,5 години строг тъмничен затвор и 500 000 лв. глоба. Обвинен е за подривна антидържавна дейност.
Бяга в СССР. С още деветима нелегални отплават за Одеса. В Москва отива директно в квартирата на Коминтерна. Завършва танкова и парашутна школи и военната му служба продължава в Първи механизиран танков полк, охраняващ Кремъл.
На 5 август 1937 г. го арестуват и се озовава на ул. “Лубянка”. Прехвърлят го в Бутирка.Обвиняват го за участие в група за убийството на Сталин. Аз съм български комунист, отвръща той, никой не е искал да убивам Сталин.
Шегува се, че е лежал в затвор, чийто първи знаменит затворник е самият Емелян Пугачов, а съсед по килия му бил Андрей Николаевич Туполев. И още куп бивши съветски светила – държавници, министри, генерали представлявали основната част от обкръжението на българския арестант в злощастноизвестната Бутирка. Без да влиза в съдебна зала, го осъждат на 8 г. тюрма. През юни 1941 г. комендантът на лагера му връчва бележка – „С вами произошла ошибка”, подписана от Лаврентий Павлович Берия. Свободен е. Зад него остава безкрайната тайга. Пред него е Москва. Началото на войната, 21 юни 1941 г., заварва политическия емигрант и току-що освободен лагерник във влака от Сибир за Москва.
В квартирата на Коминтерна му съобщават, че подготвят група за изпращане в България с подводница. В родината трябва да организират и ръководят антифашистката съпротива.
В България залавят и избиват всички парашутисти и подводничари. Трима остават живи, един от тях е Лагадинов.
От устието на Камчия до родния си град Разлог се добира пеша. Цялото му семейство – баща, двама братя и сестра са партизани.
Лагадинов дълго пази тайна от другарите си и от партизанския командир Никола Парапунов, че е бил в лагер. Когато им разказва, те изпадат в ступор. Огорчени от наученото, остават с недоверие в неговата невинност.
След победата участва в изграждането на органите за сигурност. Лагадинов завършва право. Работи като военен съдия и зав. правен отдел в МНА.
След няколко отстранявания от различни постове поради съмнение в нелоялност към партията, заради сталинските лагери, накрая е пенсиониран само на 52 г. Доживява до 98 г.
Пред очите му рухва СССР и световната социалистическа система, но той запазва вярата си в лявата идея.
Поклонник на руския народ.
Костадин Лагадинов е носител на високи отличия на СССР орден „Красная звезда”, „Дружба народов”, „Маршал Жуков”.

(Откъс от книгата)

Сталин ми маха от Мавзолея
Пристигнах в 1934 г. Една група остана в Одеса, а ние с Кирил Видински и още един ни пратиха в Москва.
Настъпи октомври, наближава празникът на Октомврийската революция. Имах големо желание да мина на тоя парад. Не като военен, а да мина с манифестацията. Имаше една комсомолска организация, която специално се готвеше да мине под строй по Червения площад. И мене ме приеха, бех деснофлангови, най-близо до трибуната. Бех по-висок от другите. За мене беше голема гордост. Минавам, Сталин на трибуната, маха ни ръце, умирам от радост. Минахме край храма „Василий Блаженный”. Там се разтури строя. Върнах се обратно и се вмъкнах в друга група. Но те не пускат други. Но помня сега как млади момичета, нууу, как етот парень, как не приимем. Пак стигнах до „Василий Блаженный”, напуснах и тая група, отново се изтърчах пак. Такъв възторг изпитвах, че ще видя Сталин, като че ли веднага ще стана гениален марксист-ленинист. Аз съм 21-годишен, благодарение на тия млади момичета трети път минах.
7 ноември 1934 г. За мене Сталин беше голем авторитет. Той на всички е махал, ама аз си мислех – маха на мене. Два пъти съм минавал и с танк – 1935-36-а г. Имаше един Прохоров, който беше механик и един Пашкин. Екипажът на танка се състои от трима души. Казвам на Прохоров, гледай да не станем за резил да спре танка баш пред Сталин. Така ли ще го буташ, на акумулатори ли ще минеш, там да спре по- хубаво умрешка. На танка не можеш да излезеш, гледаш само през триплекса. Но понеже съм командир, деснофлангови, гледах го Сталин.

За четири години веднъж не ми се прииска жена
Гладът и студът нямат равни на себе си. Сетне идва мъка по майка, по дом, по любима жена. Унижението е голямо страдание. А недоверието, то е страшно. Любов, родина… Всичко това са сетнешни работи.
Ще ти кажа направо – за четири години там един път не ми се е приискала жена. А бях от 23-а си до 27-та си година. Жуликите го бяха казали, те са много хитри, здесь, казваха те, жить будешь, но жена не поищеш никогда. Никога нямаш възбуда никаква.
Представяш ли си? На 24 години съм, нищо не ме боли.
Две години ни храниха само с каша – брашно и вода. Доста време една капка олио няма. Картофи не даваха, бе. Руснаците имат една хубава каша гречевая. Един път не ни дадоха от нея. Всеки ден питах готвача. Не привозят. Нет. Не привезли.