Свържете се с нас

Интервюта

Легендата Васил Пиргов ексклузивно пред Топ Преса: Музиката ми даде всичко в живота!

Публикувано

на

Веселин СТАМЕНОВВеселин Стаменов


садРоден съм на 13 май в село Нова Лов­ча. Завършил съм ПГ „Яне Сандански” през 1976-та година, ВНВУ „Васил Левски” през 1980-та, а през 1992-ра година завърших НСА със специалност треньор по футбол.

– Здравейте, г-н Пиргов! Благодарим, че приехте поканата за интервю във вестник Топ Преса, нека за­почнем това интервю нес­тандартно. Кои са първите спомени, които изплуват в съзнанието ви, щом чуете думичките „роден край“?

– Роден край. Веднага изплуват в спомените ми разказите на моя дядо Ва­сил как са бягали, защото границата оставя село Ста­ра Ловча в територията на Гърция. Спомням си колко много мъка и сълзи има­ше у хората като напускаха домовете си. Никога няма да забравя годините, през които учих и работих в град Гоце Делчев и как плаках на 24-ти май 1976-та година на прощаване с гимназията и любимия ми тромпет.

– Казват, че хората, зани­маващи се с музика, имат ми­сия. Как­ва е Ва­шата мисия?

– Като офицер в по­деление 28390, су­трин, когато изкарвах танковете за пла­нинското стрелбище, виждах усмивките на хората, които бърза­ха за работа в заво­дите и радостта им вечер, когато пеех в заведенията. Още от малък пеех и свирех на акордеон. Музика­та ми даде всичко в живота. Какво по-го­лямо щастие от това да пееш пред мно­го хора, да виждаш кръшни хора и усмихната публика. В заведенията, без значение е поводът, искри­те в очите на хората, които искрено ти благодарят са много по-важни и когато ме видят отново, с усмивка си спомнят за радостните ми­гове. Моята мисия не само в музиката, а в живота е да помагам и да радвам хора­та. Музиката ми даде много, а и очаквам още. Запознах се с много хора, имам не­вероятни приятели, с които взаимно си помагаме. Имам и много „приятели”, които ме предадоха през годините, но аз съм им простил.

– Музиката из­пълни ли някоя от вашите мечти? Какво ви даде и какво ви взе? А спортът и армия­та?

– Армията ми даде много. Нау­чих много неща и винаги съм бил от водещите офице­ри. Нищо за себе си няма да кажа, нека другите говорят. Гордея се, че бях съдия, а също така и треньор на ФК „Гоце Делчев”, на­бор 1983-та юноши старша възраст. Станахме шампиони на ре­гионална група Благоевград с отбора, като все още няма подобни случаи в детската формация на Пирин.

– Успоредно с развитието на талантите си, знаем, че се занимавате и с частен бизнес. Нужно ли е един човек на музиката да прави и бизнес, явно в България все още музикант къща не храни?

– В момента работя в МО, централно военно окръжие, като старши експерт в офи­са на военен отчет, райони Люлин и Банкя. Частен биз­нес нямам, като се изключи това, че през свободното си време пея на празници.

– Ваши приятели са едни от най-авторитетните име­на от българския фолклор. Разкажете ни повече за тях, интересни истории, свърза­ни с тях! Какво е за Вас при­ятелството?

– Тук мога да разказвам много. Големи имена в музиката като Николина Чакърдъкова, Боряна Кар­пузова, Боби Шапков, Иван Дяков, Володя Стоянов, ор­кестър „Щуро Маке” и много други са мои приятели. Ис­кам да изразя голямата си благодарност към Николай Кръстилов за издаването на двата ми албума.

– Подготвяте ли някои нови проекти и какво да оч­акваме от вас в бъдеще?

– Каквото и да разкажа ще бъде малко. По моя ини­циатива се проведе бла­готворителен концерт за набиране на средства за мой колега, болен от рак. В него взеха участие Нико­лина, Боби и Боряна. Те не само са ми приятели, те са великолепни изпълнители, а също така и много благо­родни. Благодаря ви, прия­тели. Дълбок поклон пред вас.

Моят девиз: „Миналото не можем да променим, но бъ­дещето си да.”

– Благодаря!

коментара

Реклама
loading...

Интервюта

Румен Стойкови: Имах само едно изискване към зетьовете си – да са били войници!

Публикувано

на

Полковник от запаса. Пее и се изявява в много военни самодейни и професионални формаци в областта на Македонската музика. Работил е под вещата палка на Димитър Гетов – диригент и музикален директор на народната армия.

 Представете се на нашите читатели…

– Казвам се Румен Стойкови съм от Кресна, там са моите родители… Живи са все още, колко са здрави е отделен въпрос, но са живи. Да сами живи и здрави. Аз живея в София, женен с две дъщери и трима внуци.  Това са моите два диска които се казват  “От Извора На Кресна” и “Кресна Приказка Любима”, и съм ги донесъл специално за вас г-н Байрактарски. Първите стъпки в музиката ги направих още като дете в началото започнах с тропане по тенджери, по- късно започнах да свиря на акордеон със Сашо   Миразчийски, който все още се занимава с мен. След това в техникум отидох в София и  там започнах да свиря на тромпет. Там попаднах да друг също много известен педагог, Карябашев. Лека му пръст, той почина… Беше и преподавател в консерваторията. Карябашев видя в мен някакви музикални заложби и много искаше да отида в консерваторията, а вместо там, аз отидох във военното училище в Шумен.

Дъщерите, внуците наследили ли са любовта към музиката? Имат ли интерес към народното пеене?

– Те, като всички по млади хора, малко по- трудно, но харесват народната музика. Все пак гена си е ген. Внуците пеят… Аз вкъщи имам пиано, опитват се, дрънкат, свирят… То времето ще покаже, все още са малки.

За службата какво ще кажете?

–   Службата… Служил съм в Самоков, след това академия в  Санкт Петербург, тогава беше Ленинград, след това в София. Накрая завърших Началник на канцеларията на Генералния щаб на Българската армия. Бях заедно с генерал Михо Михов, а накрая напуснах при генерал Колев.

Имали нужда българското момче от казарма, за да стане мъж?

– Този въпрос е излишен. 100% има нужда от казарма. Аз имах само едно изискване към моите зетьове, може ли да се досетите какво е?

Да са били войници ? 😉 Задавам този въпрос, защото аз съм служил и ме е яд, че моите синове няма да бъдат войници. Не бих казал, че това е изгубено време… Сега е по модерно момчетата да си скубят веждите, а момичетата да си правят татуировки.

– Радвам се за вас, че така мислите… Много хора казва, че това е изгубено време, може би има и такива моменти. Но общо взето не е изгубено време за този които е съумял как да го използва.

Целият материал четете в печатното издание на Топ Преса!

Методи Байрактарски зам.председател на редакционния съвет на Топ Преса

коментара

Продължете с четенето

ВИДЕО

Елена Георгиева: Момента на шока е шест месеца. През тези шест месеца човек отрича, че е болен. Ако се справиш през тези шест месеца с този проблем значи, че е спечелена една основна битка. Но не войната.

Публикувано

на

Да кажем на читателите на Топ Преса, че се намираме в с. Бачево – механа „Тамаре“. Защо сме тук?

Тук сме защото собствениците на заведението бяха първите, с които се свързах преди две години и пред които се разкрих. Оказа се че са семейни приятели на моите баба и дядо. Всяка сутрин след процедурите, за които по-късно ще разкажа се отбивам тук и си почивам и пия кафе в приятна обстановка.

Представи се на нашите читатели…

Казвам се Елена Георгиева. Родом съм от гр. Благоевград, но след като завърших се преместих в гр. София. Следвах в Лесотехническият университет – Горско стопанство. Върнах се да карам стаж в Благоевград. След този стаж взех решение, че няма да се занимавам с горско стопанство в България и заминах за Америка. Имам дъщеря на 18 години. Майка студентка бях. Мъжът ми замина 2002 г. за Испания. Малко преди да замина за Америка ние се разведохме официално, за да може всеки един да продължи живота си. Когато се прибрах от Америка започнах работа в голф клуб „Света София“. До преди да се разболея работех там. В момента в който установихме това заболяване/официално го установиха лекарите/, напуснах голф клуба и се прибрах в Благоевград. Успях да издържа точно 3 месеца и взех решение да замина за Англия, въпреки състоянието в което бях. Там получих първият си рецидив след една година. Прибрах се. Лекарите ме стабилизираха. Пак заминах за Англия. Пак получих рецидив след месец. Прибрах се в България. Започнах работа в родният си град Благоевград. Видях, че нещата не стават. Пак се върнах в Англия. Пак получих рецидив. Там лежах една седмица и ме прибраха официално. Започнах една сериозна химиотерапия. Лекарите ми казаха, че немога повече да си правя експерименти и да излизам от България без да съм в добро състояние. От тогава/2014 г./ до сега съм в България. Варирам между София, Благоевград и Бачево. Лятото прекарвам предимно в Бачево. Защо съм в Бачево? Защо сме тук? Значи когато съм била малко дете съм боледувала от бронхопневмонии и гнойни ангини постоянно и мен са ме изпращали при баба ми. През 2015 г. когато получих поредният рецидив с автоимунна хеморигична анемия поговорих с една моя близка приятелка, че трябва да се замисля кога в детството си съм била най-щастлива. На 5 годинки родителите ми взеха решение зимата да ме изпратят тук защото това се отразява добре на автоимунната анемия и има шанс да боледувам по-малко

Българско Сдружение Лимфом

бул. „Черни връх” № 15 София

тел.: 02 / 866 47 00

моб.: 0877 / 43 86 01

Булстат: 175279458

Банкова сметка в лева в Банка Пиреoс

IBAN:  BG03PIRB7621 1602716641

Пиринка Петрова – Председател

 

 

Цялото интервю четете в печатното издание на Топ Преса

 

коментара

Продължете с четенето
Loading...
loading...

Магазин за бои и мазилки JUB

Facebook

КАЛЕНДАР

ноември 2018
П В С Ч П С Н
« окт.    
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930  

ПОПУЛЯРНИ