Автор: ЕРОЛ ЕМИЛОВ

Бойка Асиова е родена в Разлог, живее в София. Инженер-химик по образование, с малко практика в управление на индустриалното производство. Повече от 30 години работи като журналист. Работи в няколко национални всекидневника. Печата в литературни и други издания. Автор е на 13 книги. Между тях са сборниците с разкази „Сребърна пара”, „Мир вам, сто врабчета”, „Мъжко можене”. Романът й „Яловата вдовица” е номиниран за наградата „Хеликон”, получи Националната награда за литература „Николай Хайтов” за 2007 г. През 2012 г. романът излезе на немски език в Германия. „Рецепта за камбана” бе отличена с годишната награда на СБП за есеистика за 2011 г.
Асиова е автор на двайсетина публицистично-документални филми, продукция на БНТ, в областта на борбите на македонските българи за национално освобождение, културното наследство, традиции и нрави и тяхната съвременна проекция. Между тях са „Жалба по Гоце”, „Курбан за Илинден”, „Двата Миладина”, „Живата книга”, „Цената на тютюна”, „Пътят за Драма”, „Тайната на юдите”, „Опиянението на един град”.
– Г-жо Асиова, бихте ли споделили защо започнахте да се занимавате с журналистика? Това детската мечта ли Ви беше?
– Не, не съм имала такава мечта. Исках да стана инженер. Когато завърших гимназия, окръгът и родният ми град се развиваха като промишлени средища. Имаше перспектива за работа. Завърших ХТИ, но не станах инженер. Така се случи. Изпратиха ме зам. главен редактор на „Пиринско дело”. Казвам изпратиха, защoто вестникът беше орган на Окръжния комитет на БКП и това ставаше с решение. Но преди това публикувах в „Работническо дело”, в списанията „Септември”, „Български журналист”, „Отечество”, „Родолюбие” и др. Пишех за нещата от живота. Забелязаха, решиха, че ставам и така тръгнах в журналистиката.
– Имаше ли популярни имена, които сте имали запример и на които сте се възхищавали?
– Разбира се. По-скоро като читaтел. Например Веселин Йосифов, ярка фигура, по онова време председател на Съюза на българските журналисти. Неговата колона на първа страница във в. „Антени” „От сряда до сряда” се чакаше като топъл хляб.
– Като дългогодишен журналист следите процесите в тази сфера отблизо. Как се промени тя за последните 25 години?
– Не следя, просто чета. Най-вече електронните издания. Има автори, които не пропускам. Има много силни пера. „Из дневниците на един луд” на д-р Тони Филипов в неделя вечер са ми за заблаж, нещо като десерт, ама по-хубаво. Любослава Русева, Ясен Бориславов и цялото съзвездие на сайта REDUTA.BG. Ако не схвана карикатурата на Комарницки от в. „Сега”, значи съм изтървала злобата на деня. Иво Христов – и единият и другият, Калина Андролова и Петър Волгин, Явор Дачков – все силни автори.
В момента журналистите са посочени с пръст като слуги на властта и, уви, има защо. Много колеги и цели издания дават основание.
– В момента в част от медиите работят хора, на които отдалече им личи, че нямат никаква подготовка за това, което вършат. На какво се дължи това според Вас?
– Ами вижте правителство, депутати… Журналистите какви да са? Ние не знаем политиците какви ги вършат зад гърба ни, но ги чуваме как говорят. Езикът, това е човекът. Наскоро излезе потресаващ опис за Цветан Цветанов. Един типичен гоголев герой, изкаран от колежката в столичен всекидневник глас и съвест на епохата. В такива случаи дали е от невежество и или от слугинаж, еднакво е осъдително.
– Романът „Яловата вдовица“ пожъна голям успех. Беше преведен на немски и имаше премиери в Лайпциг, Берлин и Виена. Как си го обяснявате?
– За една книга не е ли достатъчно да е интересна, четивна, увличаща, за да има успех? Не съм от рекламираните автори. Книгите ми се радват на препоръки от читател на читател. Непозната жена от Русе ми се обади, за да ми каже, че ме обича. Да, така каза: „Аз Ви обичам, заради удоволствието, което ми достави Вашият роман.” Направо любовно обяснение. Не е ли страхотно. Какво повече?!
– Всъщност как се роди идеята за романа и как се появиха образите в него?
– Почнах да пиша разказ за албанеца Адем, който продаваше боза срещу училището ни и всички деца го знаехме. Когато се прибрах за първата си студентска ваканция, бозаджийницата му беше затворена. Много по-късно научих, че този мъж се е скрил в Разлог, защото е подлежал на кръвно отмъщение. Хакмарие се нарича този толкова трудно разбираем акт от албанското традиционно право.
Написах няколко страници, не можех да свърша. Разшаваха се нови герои, като живи шумоляха около мен… И така стана роман, за който при гостуването ми на Лайпцигския панаир на книгата писаха –„Б. А. дава лице на загадъчните на Балкани”.
– Виждате ли прототипи на Вашите персонажи в реалния живот?
– Да, разбира се. Благословена съм да се родя и живея сред интересни и силно възбудащи въображението ми човеци. На много от тях дори съм запазила имената им. На други сама не мога да хвана края откъде се появиха и какво ми сториха.
– Главната героиня в разказа „Лудовица“ от едноименния сборник всъщност е реална личност. Може ли да разкажете малко за нея?
– Имало е в Белица жена с прозвище Лудовица. Правела е и е разтуряла магии, познавала е разковни билки, бъркала се е в живота на хората и за добро, и за лошо. За нея научих от бай Стоил Кошов, голям събирач и познавач на народни умотворения от родната му Белица, на която остави безценни ръкописи.
Лудовица сякаш ми направи магия, та повлече след себе си народ, който в сборника уж от отделни разкази, писани в различно време, се оказаха рода от първи пояс. Homo ludens нарече Лили Джолева моите герои. Хора на играта. Такива са. Защото самият живот е една извечна игра.
– Какво Ви даде и какво Ви взе журналистиката?
– Даде ми, не ми взе. Журналистиката е най-интересната професия и съм честита, че повече от трийсет години я практикувам. Никоя работа не може да те срещне със свят какъв ли не, истории какви ли не, с живота такъв, какъвто е. Няма спиране, няма скука, няма свършване.
– А писането на книги?
– Същата работа, ама по-тънка. Че и по-сладка. Е, за мъките няма да си говорим. Пишещият човек е доверчив и незащитим…