Как Банско благодарение на хората и на природата си спечели завинаги един приятел, роден на другия край на земното кълбо

Калин КАЛИНОВ

С Максим се чух за Нова година. Пожелахме си отно­во да караме ски в България. Преди две години го бях за­вел в Банско заедно с един швейцарец и двама францу­зи. Максим е роден в Хаити. Син на дипло­мат, той беше един­ственият чернокож технически директор на издателство във Франция, когото по­знавах. Под негово ръководство излизаха двайсетина списания с над 50 души персонал.

Помня, че в Банско пристигнахме в петък. Времето беше мъгли­во. Видимостта – лоша. Максим наблюдаваше с любопитство заснеже­ните борове и задаваше безброй въпроси. Беше виждал сняг, но никога не се беше качвал на ски. Роден атлет, хаитянинът тежеше 90 кг при ръст 1.90 см. Имаше постижения под 11 секунди на 100 м бягане. Смяташе, че и със ските ще се справи така лесно, както с футбола или тройния скок.

Началото беше изклю­чително трудно. Очилата и щеките му пречеха. Поради лошото време пистите бяха почти празни и пада­нията на Максим не пречеха на никого. Швейцарският ни приятел пое обуче­нието на хаитянина и полека-лека го свали до Шилигар­ника. Изпихме по чаша греяно вино и сметнахме, че Максим ще се от­каже или ще ос­тане да почива. Нищо подобно. Той първи тръг­на към лифта. Спортната му злоба, атлетическата подготовка и швейцарският учител се ока­заха решаващи.

На втория ден лифтаджии­те се захласваха по първия чернокож, който се спускаше по Тодорка сам. Победата на Максим над самия себе си бе отпразнувана в Баря­ковата механа. Циганският оркестър, като видя госта, веднага мина на карибски ритми. Максим не издържа – изправи се, вдигна ръце към небето и затанцува със затворени очи. Няколко на­шенки също скочиха и го за­обиколиха по средата на ме­ханата. На тръгване хаитянинът си­яеше. България благодаре­ние на хората и на природата си беше спечелила завинаги един приятел, роден на дру­гия край на Земното кълбо.

Като чух за земетресение­то и видях кадрите от Хаити, му позвъних на парижкия номер да питам как са близ­ките му от острова. Разказът му беше тягостен: „По чудо майка ми и баща ми са при мен за празниците. Трябва­ше да се връщат в неделя. Запалили сме свещи и се молим за брат ми, за приятелите и за всички останали. Нещастието, което ни сполетя, е жестоко. Хаити изчезна, приятелю. Остана само един народ от сираци. Две тухли една върху друга няма.“ Усетих как сълзи за­трудняват говора на черния мъжага.

Цялата история на Хаити е напоена с кръв и страдания. Неслучайно доста хаитяни смятат, че страната им е про­кълната. Христофор Ко­лумб стъпва на този карибски остров през 1492 г. Кръщава райското кътче Еспаньола. По-късно островът е прекръстен на Санто Доминго. Белокожите завоеватели заварват инди­анските племена тайнос и ар­ваки. Индианците отказват да работят в плантациите на европейците. Лошо въоръ­жени, непокорните местни племена са разбити и поч­ти изтребени. През 1697 г. французи и испанци си поде­лят острова на две. В едната част и до днес се говори ис­пански и там е Доми­ни­канската република, а в другата во­дещият език е френският и това е Хаити.

Земята на острова е пло­дородна и захарната тръсти­ка вирее отлично. Нуждата от работна ръка е крещяща. В продължение на 2 века стотици хиляди африканци са заселени насилствено на остров Санто Доминго като роби. През 1790 г. техният брой е около 400 000, дока­то европейците са десет пъти по-малко. Велика­та френска рево­люция разбужда у обречените на нечовешки ус­ловия на живот роби жажда за свобода и рав­ноправие. През 1793 г. избух­ва бунт, който се превръща в революция. През 1804 г. е провъзгласе­на Република Хаити, която се простира върху 28 000 кв. км и заема 1/3 от територията на Санто Доминго.

Хаити става първата в све­та колония, където робите се освобождават сами с въоръ­жена борба. Примерът зара­зява съседна Венецуела. Там през 1806 г. Франсиско де Миранда повежда въстани­ци срещу испанската метро­полия. Следват революции из цяла Латинска Америка, а в САЩ се разпалва борба за отмяна на робството.

Отзвукът от събитията в Хаити е толкова силен, че колониалните империи една след друга забраняват тър­говията с роби. Чернокожите въстаници обаче допускат една съдбоносна грешка. Техният революционен плам се превръща в безразборно отмъщение. Невинни жени и деца са избити зверски само защото кожата им е бяла. Чуждите инвестиции спи­рат и продукцията на Хаити е изключена от световните пазари.

Сега покрай земетресе­нието отново бе съживена поличбата, че това е „божие наказание“ заради кланета­та отпреди 2 века, „съюзява­нето с дявола“ и практикува­нето на вуду магии.

Истината е, че Хаити и до днес е една от най-бедните държави в света. Десети­летията диктатура, полити­ческият хаос, корупцията и мафиотските кланове не позволяват на способните и добронамерени хаитяни да се реализират у дома си. Над един милион живеят в чуж­бина. Повечето са в САЩ. Другите са предимно във Франция – като моя приятел Максим.