Днес: СВЕТИ РАВНОАПОСТОЛНИ ФОТИЙ, ПАТРИАРХ КОНСТАНТИНОПОЛСКИ

На 6 февруари имен ден празнуват… всички със светлина в името си

Да почерпят Пламена, Огнян, Огняна, Светлин, Светльо, Светла, Светослава, Фотий, Фотин, Фотина и всички, които носят в името си светлина

Православната църква почита паметта на св. Фотий- от гръцкото photos – светлина. Освен гореизброените именници празнуват всички, които имат светлина в името си.

ВЛАСТИМАЩИЯТ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ИЗПЪЛНЕН СЪС СЪВЪРШЕНСТВА И БЛАГОНРАВИЕ

„Той съчетавал в себе си всички възвишени дарби – голям ум, дълбок гений, жив дух, воля – ту гъвкава като злато, ту твърда като желязо. Неговата страст за четене била извънредна и по цели нощи прекарвал над книгите. Изкусен оратор, изряден писател както в прозата, така и в поезията – в много неща сравняван с древните писатели, той знаел всички науки на своето време и на миналите векове, във всичко отличен, така че нямал равен на себе си… Прибавете към тия качества и приятния му външен вид, сериозното държание, благото и сдържано поведение…“

Така рисува портрета на св. патриарх Фотий векове по-късно един от най-големите му неприятели, римокатоликът Ягер.

Личността на свети Фотий е ключова фигура в историята на ІX век. Роден е около 820 г. и произхожда от знатен и благороден род. Баща му Сергий бил висш държавен съветник, а един от чичовците му бил женен за сестра на византийската императрица Теодора. Родителите на св. Фотий били гонени заради своето открито иконопочитание по времето, когато се ширела иконоборческа ерес. Той бил възпитаван в Константинопол, където получил блестящо всестранно образование. Богато надарен, той от най-ранни години усилено се занимавал с философия и медицина, а по-късно с богословие и право. Поради тази му образованост и голям ум получил длъжността висш държавен съветник на императора, а след завръщането си от дипломатическа мисия в Багдад бил назначен за председател на Синклита (Сената). Едновременно с това той ръководел и преподавал в знаменитата Магнаурска школа. Въпреки бляскавите си успехи в светския живот, св. Фотий не бил удовлетворен. Склонността му към духовен живот и тихи научни занимания била от младини и той избрал безбрачието и се устремил към монашеството. Спечелил всеобщо уважение и на църковния събор, свикан от император Михаил за избор на нов патриарх, бил избран единодушно. За шест дни от мирянин св. Фотий преминал последователно през всички степени на църковното служение  – от четец до епископ – и на 25 декември 857 г. встъпил на Константинополския патриаршески престол.

Много напрегнато било времето на патриаршеското му служение.

Св. Фотий много се трудил за възстановяване на разрушенията от иконоборците, заклеймявал пороците и престъпленията, много се грижел за църковната благотворителност. Правил опити за присъединяване към Православната църква на арменците-монофизити, борел се с „триезичната“ ерес. От догматичните му трудове най-значителен е „За изхождането на Светия Дух„, който оказал огромно влияние върху богословската литература на по-следващото време.

Особено важна била мисионерската дейност на свети патриарх Фотий по отношение на езическите славянски народи, като духовен вдъхновител и единомисленик на светите братя Кирил и Методий в тяхното равноапостолно дело. Съществувала лична връзка между св. Фотий и св. Методий още от времето, когато бил преподавател на Магнаурската школа, а младият Методий бил негов ученик. Години по-късно тази връзка укрепнала от единомислието при заминаването на св. Методий за Моравската мисия. През 882 г. св. Методий предприел пътуване до Константинопол, където царят го посрещнал с големи почести и радост, като похвалил учението му. Същото сторил и патриархът, сиреч св. Фотий, споделяйки идеята за християнска просвета. Естествена за него била борбата му срещу „триезичната“ ерес, което показва, че във Византия вече съществувала мисълта за богослужение на родните езици. Мисъл, постепенно забравена от Западната църква и дори преследвана във Великоморавия.

Известно е, че през 864 г. кръщението на св. цар Борис-Михаил става при духовното участие на патриарх Фотий, който изпратил за това архиереи от Константинопол. Светият патриарх участвал живо в започващия духовен живот на новопокръстения княз. Св. Фотий пише към св. цар Борис послание, в което излага същността на християнската вяра и основите на християнската нравственост, както и конкретни практически наставления. „Началстващият трябва да е преизпълнен със съвършенства и благонравие… И ти, ако само поискаш, можеш да принесеш на Бога прекрасна и най-въжделена жертва – да Му посветиш чист живот и прав ум. Някои смятат, че достойнството на царуващия е да образува от малката държава голяма, а аз по-скоро бих казал – от лошата да създадеш прекрасна“. Това е възможно „не иначе, освен чрез прекрасен управник. Причинител на благополучието винаги считай Бога – най-бързия помощник“.

Тази архипастирска загриженост на св. Фотий била забележителна с това, че в посланието не личи стремеж да прокарва политиката на Византия и то във време, когато току-що били прекъснати почти непрестанните военни действия на България срещу Византия. Удивително е, че всички съвети били насочени към изграждането на личност, която самостоятелно да управлява. Мотивите му са предизвикани единствено от християнска ревност за благото и духовните нужди на новите църковни чеда. Сърбите и хърватите също се ползвали от грижите на светия Константинополски патриарх в борбата за църковна независимост на Балканите срещу римските претенции. С името на св. Фотий се отбелязва началото на духовната свобода и независимост на значителна част от славяните, с любов приели проповедта на светите Кирил и Методий.

И друг един народ получил чрез свети Фотий свой епископ – русите. Те „смениха предишното си нечестие с Христовата вяра, като застанаха сред нашите приятели наместо доскорошния им грабеж и голяма дързост срещу нас“. Това са същите тези, които през 861 г. неочаквано обсадили Константинопол. „Какво е това?… Откъде падна върху ни този далечен северен и страшен Парун? Какви гъсти облаци от страдания!… И как да не търпим страшни беди, когато ние се разплатихме с убийства с тези, които ни дължаха нещо малко и нищожно?“ Така започва св. Фотий своята първа беседа по повод нашествието на русите. „То не прилича на другите варварски нападения. Напротив, и по неочакваност, и по жестокост… като гръм ни бе изпратено от небето.“ Но след разкаянието на цариградчани последвало спасението. „Когато ние се променихме и сложихме съвестта си за неподкупен съдия на нашите грехове, когато умолявахме Бога с литии и песнопения…, тогава се избавихме от нещастието. Когато, лишени от всяка помощ и подкрепа от човеци, се въодушевявахме с надеждата на едничката Майка на Словото и Бога, нея молихме за омилостивение. Нея молихме да ни покрие със своя покров, като с неразрушима стена,… когато нейната риза носихме всички до един с мене за защита на града. Наистина досточтима дреха е ризата на Богородица. Тя бе носена около тези стени и непостижимо как, неприятелят обръщаше тила си. Тя покри града… Тя закриляше обсадените… Защото щом само бяха обходени стените с тази девствена риза, и варварите снеха обсадата, и ние се избавихме от очаквания плен и се сподобихме с неочаквано спасение.“

Няколко години по-късно, когато след дворцов преврат св. Фотий отказвал да причасти императора-цареубиец, той бил осъден и пратен на заточение. В немилост пред византийския двор изпаднали и привържениците му. Патриархът приел всичко това по християнски – с мъжество и търпение. От мястото на заточението си св. Фотий продължил с необикновена твърдост да въстава срещу опитите на Римската църква да подчини на себе си Източната. След време той успял да се помири с патриарх Игнатий, както и с императора, който го върнал от заточение в двореца и му поверил възпитанието на децата си. Непосредствено след смъртта на патриарх Игнатий през 878 г., св. Фотий отново бил поканен да заема патриаршеския престол в Константинопол, като единствения човек, който можел да тури край на възникналия разкол и смут в града.

За да възстанови отношенията си с Рим, до папата и до всички други патриарси той изпратил покани за събор в Константинопол. Съборът се провел през 879 г. – внушително събрание на около 400 архиереи от цялата Църква, включително и трима папски легати. На този събор се признало за незаконно всичко по-рано постановено срещу св. Фотий и съмишлениците му. Ясно било показано, че те са страдали невинно и че позицията, която защитавали, е наистина църковна. На този събор бил нанесен и удар срещу оформилото се римокатолическо учение за главенството на папата над цялата Църква. Било показано, че той е патриарх като другите. Още веднъж били признати за незаконни каквито и да било промени на Символа на вярата и било осъдено „филиокве“-то.

Още през 866 г. след дълга преписка, събори и обтегнати отношения с папа Николай, св. патриарх Фотий му изпратил обширно послание, съпроводено с догматически аргументи срещу „филиокве“-то. Всъщносттой пръв изказал официално негодувание от страна на Източната църква срещу това нововъведение. Той отхвърлил също и незаконните претенции на Римския престол към източните земи, в частност към България. Изобличавал неуважението към съществуващата вече там Църква, както и самоволието на изпратените от Рим мисионери и стремежа към единовластие на папския авторитет. Всичко това било последвано от голям църковен събор в Константинопол през 867 г., на който присъствали всички патриарси на Източната църква и много епископи. След разглеждане писмата на папа Николай, той единодушно бил счетен недостоен за епископския престол и бил низвергнат и отлъчен от Църквата. Това било началото на разделението между Източната и Западната църква, прераснало по-късно в пълното отпадане на Римското папство от Православието.

Съществена част от дейността на патриарх Фотий билаоглавяването на комисия от учени, която разработила правния сборник „Исагоги„, съдържащ раздели от всички области на правото. Става дума за цяла правна реформа, за замяна на латинския Юстинианов кодекс с гръцки законов сборник. Като цяло съдържанието на сборника е традиционно, с едно голямо изключение – съдържа единствения по рода си, без древни аналози, раздел за светската и духовна власт и нейните представители – императора и патриарха. Яремът, който светската власт се опитвала да надене на Църквата, далеч не винаги бил приеман мълчаливо и преди това. От древната Църква св. Амвросий Медиолански повдигал този въпрос. След VІІІ век, когато няколко императори се опетнили с иконоборство, тези настроения се засилили, за да намерят накрая систематизиран израз в труда на св. Фотий. Тук василевсът вече не се именувал „подвластник на Бога“. Единственото му отношение към църковните дела било да се грижи за спазване решенията на съборите. За съжаление в лицето на император Лъв VІ този сборник намерил безжалостен цензор. Той унищожил „Исагога“-та, след като Църквата категорично отказала да бъде узаконен четвъртият му брак. Малко по-късно св. Фотий отново бил отстранен от патриаршеския престол и бил заточен в далечен манастир в Армения. Последният му голям труд е„Номоканон“ – сборник от църковни канони, подбрани по определен ред, който през Х век станал общоприет кодекс на каноничното църковно право.

Неустрашимият защитник на православието прекарал последните си години в уединение и се преставил пред Господа на 6 февруари 891 година.

„Църковен вестник“, бр. 5,1993 г.