Студентката по журналистика Екатерина Бузалакова от Гоце Делчев: Как калашникът убива химикала, докато ние роптаем за качествена журналистика

Страх ме е. А как ми се иска да не се боя …

66 убити журналисти за 2014-та година. 66 мъже и жени, борещи се за истината, стремящи се да превърнат не­познатото в познато, да раз­кажат чуждите истории, да представят грозното, пошло­то, скритото, трагичното. 66 души, убити, защото истината трябва да остане скрита. А колко ли още ще загубят пра­вото си да пишат, да говорят, да се защитават, да излагат своята позиция, да живеят?

Непознати. Чужди. Бези­менни. Просто журналисти. Безумци, оставили дом, деца, семейства, и тръгнали да дирят истината (макар че кой иска да я знае, ако не е скандална?). Но не папара­ци, не жълти разказвачи на сензационни истории. Просто хора – журналисти. Тръгнали срещу злодеи – терористи. И едно мълчащо общество – безмълвен свидетел на една истинска трагедия, случваща се заради онази другата тра­гедия.

Несъмнено се изисква сме­лост. Но смел ли е този, който се бои от свободата? Който се страхува от буквите и думите, от фактите и цифрите, от спо­собността на другия да мисли и да се изразява свободно? Терористът се бои от журна­листа. Защото не може да спре химикала му да записва истината, не може да забра­ни на очите му да я видят, не може да спре свободния изказ. И затова терористът убива журналиста. По-точно: „коли, беси, бие, псува“(Хрис­то Ботев – „В механата“). И показва своето „грандиозно“ постижение на всички. За да ни уплаши. И да ни накара да мълчим, да спрем да раз­съждаваме извън границите на познатото. И да се чудим и маем пред лудостта на раз­ни журналисти, хвърлящи се сами в ръцете на врага. А същевременно роптаем за качествена, честна журналис­тика …

И какво става, когато я по­лучим? Не я забелязваме, не я възприемаме като такава, до­като нещо не се случи. И всич­ки ние ставаме съпричастни. Наричаме се Шарли, но осъз­наваме ли колко трудно е да си Шар­ли? А не бяхме ли виновни и ние за неговата смърт? Ние и ми­лионите редакции, които се съобра­зиха с ис­ляма. Те подчиниха собстве­ните си идеи на чуждите разбира­ния. Защо ислямистите не направиха същото? Защо карикатурите с изобразени мюсюлмани са обидни и предизвикват агре­сия, терор, смърт, а тези с ге­йове, роми, евреи будят смях дори у самите окарикатурени? Нелепо е. Дори смешно. А те ни убиват, защото се смеем…

И агресията продължава. Но при терористите тя не е словесна… Защото знаят, че само физическата смърт може да прекъсне свободния изказ. Убийството на журна­листи е убийство на цялото общество. Защото убивайки журна­лист, ис­лямистите целят да убият ду­шите ни, идеите ни, нашите мечти и по­стижения. Нашата култура. И виждай­ки всичко това, раз­бирайки, че исти­ната и об­ществени­ят дълг са все още ценности за дадена група жур­налисти, ние отново мълчим. И се страхуваме. Но не за тех­ния живот. За нашия, разбира се. А надписи от рода на je suis Charlie ни правят съпри­частни към трагедията, но не и агресивни срещу терори­зма. И докато ние сме пасив­ни, те ще продължат да бъдат агресивни. Не само срещу журналистите.

Още се боя. Но не от калаш­ника, а от апатията…