Апел за помощ! Снежана Христова: Помогнете за възстановяването на сина ми!

Снежана Христова от Благоевград е една от майките, преживяващи най-лошото: да гледа детето й как страда, без да може да му помогне! Синът й Живко Благоев Христов е само 38 години, семеен с 2 дъщери, в тинейджърска възраст на 14 и 16 години.
Снежана се свърза с екипа ни, за да апелира всички добри хора да подкрепят една майка, за да се възстанови животът на сина й.
Екип на Топ Преса веднага се отзова и се свързахме със Снежана.
Бяхме уговорили среща на центъра, където тя ни посрещна и ни заведе до къщата на Живко в блогоевградското село Покровник. Срещнахме се с него и съпругата му. Те застанаха пред камерата на Топ Преса.

Ето какво ни написа Снежана Христова в писмото си:

“Преди две години и половина, Живко беше на работа в Германия. Той работеше, като електротехник и беше напълно здрав. До тогава и не предполагахме какво може да ни поднесе съдбата. На 9 ноевмри 2012 година в 6:00 ч. сутринта неочаквано получил страшни болки и изпаднал в кома. Лекарите там открили емболичен инсулт в малкия мозък (масивен), двустранен. Още същия ден професори и лекари събраха екип и го оперираха, като отвориха черепа му, през калотата и поставиха екстернен дренаж и канюла на гърлото му! Той беше 7 дни на изкуствено дишане. Това беше шокиращо за цялото ни семейство. Също беше поставена гатростома в корема му и вода и храна поставяха външно направо в стомаха му. Той не можеше да говори, да преглъща и да пие вода. Дренажа отстраниха след 15 дни. В клиниката в Мюнхен за Оперативна и Интензивна медицина 20 дни, той се бореше за живота си. След този престой беше преместен в Клиника за Интензивна Неврологична медицина. След два месеца отстраниха успешно и канюлата от гърлото му. Сред тримесечен престой в двете клиники, той трябваше да напусне клиниката, но къде и как? Само една майка може да преживее всичко, което се случваше – трябваше да бъде изхвърлен на улицата. Намесиха се добри хора, лекари и институции в България и в Германия и той беше преместен в санаториум за рехабилитация в Бад Грисбах – Германия. Още 6 тежки мъчителни месеца – борба за живот. На всеки 2 или 3 седмици се решаваше съдбата му, дали може да остане още там или как семейството му, да си го приберем – никой не ни питаше“. Пътуването ни до Германия, пребиваването ни там, грижите ни за него, телефонните разговори и имейлите бяха ежедневието ни. Който не е имал близък болен в чужбина в такава ситуация, никога не може да разбере как се преживява всичко това. Когато бях там, лекуващата лекарка ми казваше, госпожо Христова: не може да се направи нищо повече за синът ви, здравната каса не може да плаща повече, трябва да си го приберете; когато си бях в къщи, звънеше телефона ми със същите думи на немски език; Е-мейли постоянно пращах и получавах. И не само от клиниките и санаториума в Германия, разговорите и Е-мейлите и ходенето по мъките бяха нещо обикновено в живота ми, и с консулската служба в Германия и със Здравната каса в Гермаиня, Благоевград и София; лекари-специалсти, червен кръст, Министерството на Здравеопазването, спешния център за линейка, частна линейка, пътуване със самолет, бюрото за превод на документи.
След десет месечен престой в трите клиники в Германия, през август на 2013 година, семейството трябваше да вземем последно решение, да си го приберем в къщи. Нуждаех се от много усилия, за да се намесят много институции, както в България, така и в Германия и синът ми беше докаран с линейка до в къщи!
Живко все още, не можеше да преглъща вода и храна през устата и гастростомата му стоеше на корема. С упорит труд на любящата му съпруга и намесата на преподавател логопед от ЮЗУ-то, след два месеца, беше отстранена гастростомата в София от професор гастроентеролог. Сега вече той се опитва да се храни сам, като веднага го поеха преподаватели от ЮЗУ-то, ерготерапевт и рехабилитатор. Състоянието му се подобрява бавно и постепенно. Той се опитва да говори, може да се разхожда сам в инвалидната количка в къщи, вече се опитва да се справя сам в тоалетната. С помощта на съпругата му слиза и се изкачва по стълбите на втория етаж.
През лятото на миналата година, откриха злокачествен рак на белия дроб на съпруга ми Благой Христов и след три месечно боледуване и престой в Онкология, преди шест месеца той почина. Мъката и скръбта ни, не могат да се опишат с думи. Както страдаме емоционално за него, така той ни липсва духовно, физически и финансово.
Вестибуларният апарат на Живко не функционира, вследствие на операцията от инсулта в малкия мозък. Въпреки всички усилия на цялото семейство и намесата на всички специалисти и професори, за да се подобри състоянието му е необходимо да започне шестмесечно лечение със скъпо струващи хапчета, които ще помогнат на Живко за движенията му и за говора му. Съпругата на Живко е денонощно ангажирана с него още от самото заболяване. Аз съм сърдечно болна от 11 годишна възраст и сега съм на вдовишката ми пенсия. Семейството не може да си позволи медикаментите от 5 400 лв., за да продължат лечението му.
Както и всички необходими финанси за издръжката на семейството ни и продължението на рехабилитации за раздвижване на Живко и плащане на прегледи и пътуване до София и балнеосанаториуми”.

Целия материал четете в печатното издание на Топ Преса