Има хора, чиято липса не се измерва с дни или календари, а с внезапната празнота в културната памет на един град, на един народ. Четиридесет дни след като си отиде Милка Икономова – жената, музата и тихият съзидател зад легендарния Загрю Икономов и славата на Неврокопския ансамбъл, емоциите не стихват. Напротив, превръщат се в прозрения.

Специално и ексклузивно за читателите на „Топ Преса“, един от най-фините и ерудирани творци на Гоце Делчев – художникът, поет и есеист Николай Маринов, реши да сподели своите най-интимни редове. Текстът му не е просто прощално слово. Той е аристократичен поклон пред една изключителна личност, написан с болка, с обич и с онзи ярък кинематографичен замах, който Маринов носи в кръвта си.

Кой всъщност е Николай Маринов?

За публиката на неврокопския край Маринов е познато и обичано име, но малцина си дават сметка за европейския и световен мащаб на неговата естетика. Роден през 1959 г., син на кинооператор, той израства в свят, в който картината и словото са закон. Завършва изобразително изкуство във Висшия педагогически институт в Благоевград, дълги години преподава във Второ основно училище и изгражда школа за млади таланти, оставяйки незаличима диря като учител на поколения деца.

Творецът, за когото вестник „Струма“ навремето написа незабравим портрет под мъдрото бащино напътствие: „Имай търпение да понесеш себе си и ще стигнеш далеч“, днес дели времето си между четката и белия лист. Автор на десетки изложби, пропътували през годините разстоянията от София и НДК до Ню Йорк, Сиатъл, Варшава, Лодз, Малага и Истанбул (документирани във впечатляващия каталог „Пътеки на вдъхновението“ на UniCredit Studio), както и на поредица силни поетични и есеистични книги като „Лов във бездна“, „Скок на кенгуру“, „Казани думи“ и „Времевратно“. Дори последните му експозиции – от ателието до Дома на културата в Гоце Делчев, доказват думите му пред БНР: „Багрите са в моите вени. Обичам да си играя както с думите, така и с четката и цветовете.“

Именно с тази изтънчена палитра от образи Николай Маринов рисува душевния портрет на Милка Икономова. Без провинциален патос, без евтина сантименталност, а с уважение към жената, която беше институция.

Предоставяме ви разтърсващия текст на Николай Маринов без съкращения:

В ПАМЕТ НА МИЛКА ИКОНОМОВА

Николай Маринов

Изминаха четиридесет дни от смъртта на Милка Икономова.

Херман Хесе казва: „Смърт не съществува. Тя е метаморфоза към по-светло и по-красиво битие.“

Знаем, че всеки живот има своя предел и неизбежно идва краят. Но когато си отива човекът, който ни е дал живот, в гърлото засяда буца. Дъхът се превръща в студен въздух и трудно намираме сили да изречем простичкото „Сбогом“.

Чувствам се така, сякаш отново изпращам майка си към неизвестното. По устните ми още горчи ябълковият привкус на раздялата.

Леля Милка беше забележителна жена. Съпруга, майка, домакиня, верен приятел и незаменим събеседник. Надарена с физическа красота и многобройни дарби, тя притежаваше особен усет да долавя най-фините и болезнени трептения в душата на твореца.

В нея нямаше нищо провинциално.

Притежаваше космополитен дух, широка култура и изискани обноски. Можеше да я вземеш за италианка, американка или французойка. Но тя остана българка до края на дните си. Българка с голям принос към националния ни бит и култура.

Притежаваше неизчерпаема работоспособност и енергия. След осемчасовия работен ден намираше сили и за дома, и за творчеството. От ръцете ѝ излизаха покривки с дантели и гоблени. Във всичко, до което се докосваше, влагаше старание, вкус и любов.

Беше истинска въртокъщница. Търпелива, всеотдайна и неуморна.

С широкия размах на своя творчески дух тя даваше израз на болката и радостта на мнозина. Вярваше в утрешния талант и знаеше, че когато Бог дарява човека с талант, му дава и камшик.

С чичо Загрю ги свързваше нещо повече от любов. Свързваше ги едно дълбоко, почти свещено съучастничество.

Превърнаха дома си в денонощна работилница за изкуство. Там се раждаха стихове, книги, картини и най-вече музика.

Ритъмът на шарените чипровски черги, цветовете на каракачанската и добърската традиция оживяваха в костюми, песни и танци.

Леля Милка има огромна заслуга за творческата кариера на чичо Загрю като композитор и главен художествен ръководител на Неврокопския ансамбъл за народни песни и танци „Яне Сандански“.

Ансамбълът преброди пределите на нашите земи и покори света с изкуството си, съхранило силата на българската автентичност.

Тя познаваше тежкия, невидим за публиката труд. Беше съпричастна към раждането на онези златни рожби на народното творчество, които, подети от уста на уста, разлюляха Балкана и се превърнаха в химни.

Хората още помнят песните. Те продължават да звучат, да се предават от поколение на поколение, да събуждат спомени и да съхраняват красотата на българската душевност.

Богат живот. Шарен, изпълнен със смисъл.

Имах чувството, че в този дом животът се изживяваше с енергията на няколко поколения. Там винаги имаше място за музика, за приятелство, за творчество, за разговори и за истината, изречена без компромиси.

Милка Икономова ще остане като нематериално богатство, като благородна инвестиция за идните поколения. Като творец, жена и човек, посветил живота си на красотата и духовността.

Вярвам, че в другите светове тя ще премине с лекота. Ще бъде близо до Бога, а искрящата ѝ аура ще добави още един незалязващ цвят към пулсиращата вечност.

И някога, в незнаен час, някъде далеч в отвъдното, през изначалното небесно пространство, тя може би отново ще запее с чичо Загрю на два гласа.

Ще прозвучат „Месечинко моя сребролика“, „Неврокопчанка съм аз“ и онези песни, които са част от паметта на поколенията.

И облаците ще се разтворят от аплодисменти.

И ще завали благословен, благодатен дъжд за нас.

Сбогом, лельо Милка!