Самуил се върна. България още я няма

Ако има нещо, което може да предизвиква повече полемика от политиката, това е историята. Особено когато миналото започне да задава неудобни въпроси на настоящето. А българската история има един пример, който и хиляда години по-късно боде право в сърцето.

Цар Самуил.

Има един ярък пример, който боде в душата всеки българин. Загубилият битка цар Самуил, който при вида на ослепените си войници, не понася гледката и умира.

И още по-неудобният:

Колко от онези, които днес управляват България, биха разпознали подобно чувство?

Не към властта или трона. Не към привилегията.

Към България!

Онази България, в която един владетел води десетилетия войни, преживява поражения, рани и загуби и според хрониката на Йоан Скилица накрая не издържа пред гледката на войниците си, върнати при него ослепени.

Самуил умира през 1014 година. Но в смъртта му има нещо, което хиляда години по-късно звучи почти непоносимо съвременно.

Той не умира, защото е загубил властта, а заради гледката на това, което е причинено на хората му. От тук всъщност започва истинският разказ за Самуил.

България си върна неговите кости, по които има следи от преживяното. Върнахме си един голям владетел с рани.

Владетел, който не е наблюдавал историята от безопасно разстояние.

И това също си струва да бъде запомнено.

Защото Самуил не е управлявал България от комфорта на представата си за нея. А я е носил върху собственото си тяло. Буквално. Може би и затова най-тежката й рана накрая се оказва по-силна от тялото му.

Останките на цар Самуил са открити през 1969 г. в базиликата „Свети Ахил“ на остров в Малкото Преспанско езеро. След повече от половин век преговори между България и Гърция те бяха предадени на българската държава и положени в базиликата „Света София“.

Хиляда години по-късно обаче, имаме друга държава.

Нямаме византийска армия пред портите, нито ослепени войници, които вървят един след друг към своя владетел.

Но имаме институции, парламент, министерства, бюджети, европейски фондове, кабинети, охрани, пресцентрове.

Имаме цялата модерна архитектура на държавността. И въпреки това понякога сякаш ни липсва най-първичното и най-важното условие за държавност:

Да те боли за държавата, която управляваш!

Но не под формата на демонстрация, не по протокол или предизборен клип.

Не и на 3 март, когато оркестърът свири химна, а всички камери са включени.

Да те боли тогава, когато никой не гледа.

Да те боли, когато млади хора напускат България, защото не виждат бъдеще тук.

Да те боли, когато възрастен човек брои стотинките си (или центовете).

Да те боли, когато родител загуби дете на пътя.

Да те боли, когато правосъдието закъснява, а след това обяснява колко много обича родината.

Защото патриотизмът, драги държавници, не се измерва с броя знамена зад гърба ви. А с броя на чуждите болки, които сте способни да допуснете до собственото си сърце.

И точно тук цар Самуил става опасно неудобен за съвременността.

Един мъртъв цар може да задава живи въпроси и след хиляда години.

Да, не можем и не трябва да сравняваме различните епохи, нито един средновековен владетел с демократично избран политик от XXI век. Но има неща, за които времето няма оправдание.

Говоря за чест, отговорност, дълг.

И за онова почти изчезнало разбиране, че държавата не е нещо, което ти принадлежи, когато управляваш.

Не! Ти си този, който й принадлежи!

Самуил е бил цар. Но може би най-голямата разлика между него и мнозина от днешните властимащи е именно тази –

Той не е употребявал България, за да бъде велик. Опитвал се е да бъде достатъчно силен, за да остане България.

И е загубил.

Това не бива да се премълчава. Не бива и да се спестява.

Но нека не превръщаме Самуил в приказен непобедим владетел. В края на живота му България преживява страшно военно поражение.

Но величието невинаги се измерва с това дали си победил. Понякога се измерва с това какво е останало в теб, когато си загубил.

При цар Самуил остава болката – толкова голяма, че организмът му не я издържа.

Царят се върна. А ние?

На 3 октомври 2026 година България посрещна цар Самуил с химна, военни почести и 21 артилерийски салюта. Хиляди хора от цялата страна дойдоха в София, а останките му бяха положени в мраморен саркофаг в „Света София“.

Така е достойно. И нужно.

Само че почитта към един владетел не свършва със саркофага. Всъщност там започва по-трудната част.

Лесно е да отидеш и да сведеш глава пред мъртвия Самуил. Много по-трудно е да се запиташ какво би видял Самуил, ако можеше да вдигне глава към България днес.

Дали би разпознал държавата, за която е воювал?

Дали би разбрал как любовта към родината се превърна в дума, употребявана толкова често, че понякога почти не означава нищо?

И дали не би се учудил най-много на това, че хиляда години след него България има много повече средства да пази хората си, отколкото той някога е имал.

Но невинаги има същата готовност да страда за тях.

Цар Самуил видял своите войници и не издържал.

Ние гледаме нашите рани всеки ден.

Гледаме ги по новините. После ги подминаваме на улицата. След това статистиката ги преброява, а политиците се надпреварват да ги коментират.

И така – до следващата тема.

Може би затова завръщането на Самуил не е само историческо събитие. То е огледало, в което не трябва да гледаме царя.

Трябва да погледнем себе си.

След повече от хиляда години Самуил се върна в България. Сега остава и България да се върне в онези, които я управляват.

Анелия ПОПОВА/БЛИЦ