ПОЛИТИЧЕСКИ КАЗУС ИЛИ ПИАР АКЦИЯ: Кой всъщност извади костите на цар Самуил от забравата в Гърция и защо нашата държава се събуди чак след медийния натиск?

Днес, 29 септември 2026 година, една история на повече от хилядолетие изведнъж се върна в центъра на българското обществено внимание. История за цар, за държава, за памет и за едни останки, които повече от половин век се намират извън България. Но този път около името на цар Самуил има и друг въпрос – кой всъщност постави темата на масата и как се стигна до момента, в който Гърция обявява, че е готова да предаде останките му?

Рано тази сутрин председателят на „Продължаваме промяната“ Асен Василев публикува във Facebook кратко, но многозначително послание: „Много неща в дипломацията не могат да се кажат, докато не станат факт.“ След това той сподели превод на публикация на гръцкото издание „Нафтемборики“, озаглавена „Гърция – България: Мощите на цар Самуил отиват в София след близо пет години“. Според гръцкото издание в рамките на тази седмица се очаква гръцкото правителство да предаде останките на цар Самуил на България. „Нафтемборики“ свързва началото на процедурата с 2022 година, когато Кирил Петков е министър-председател, а Асен Василев – вицепремиер, и посочва, че в контекста на засиленото гръцко-българско сътрудничество по време на енергийната криза двамата са повдигнали зад кулисите и въпроса за връщането на останките на българския владетел. Гръцката публикация уточнява още, че за реализирането на трансфера е било необходимо, наред с останалото, съгласието на Гръцката православна църква. (Η ΝΑΥΤΕΜΠΟΡΙΚΗ)

Тук обаче започва големият журналистически въпрос. Не дали цар Самуил трябва да се върне в България – това е въпрос на историческа памет, обществена чувствителност и държавна политика. Въпросът е каква е реалната хронология на случилото се и доколко днешното политическо представяне на историята съвпада с документално установимото. Защото между твърдението, че дадена инициатива е била започната през 2022 година, и доказателството за конкретни дипломатически действия има съществена разлика. А когато говорим за журналистика, тази разлика не бива да бъде заличавана.

Именно тук историята става много по-интересна. Защото днешното политическо съобщение не се появява във вакуум. То идва след десетилетия, в които темата за останките на Самуил периодично е повдигана от историци, общественици и патриотични организации, но дълго време не се превръща в последователна държавна политика. А през пролетта на 2025 година една регионална българска медия решава да направи нещо съвсем конкретно – не просто да напише поредния текст за цар Самуил, а да поиска от държавата официален отговор.

И тази медия е „Топ Преса“.

САМУИЛ, КОЙТО ОСТАНА ДАЛЕЧ ОТ БЪЛГАРИЯ

Цар Самуил умира на 6 октомври 1014 година. Повече от хиляда години по-късно името му продължава да бъде сред най-разпознаваемите имена в българската средновековна история. Но парадоксът е болезнен: владетелят е част от българската национална памет, а останките, идентифицирани от археолога Николаос Мицопулос като негови, се намират извън пределите на България.

Историята на откриването им сама по себе си е достойна за отделен исторически разказ. През 1965 година професорът от Солунския университет Николаос Мицопулос започва работа по археологически обекти на остров Свети Ахил в Малкото Преспанско езеро, следвайки местни предания за останки от резиденцията на владетелите на средновековната държава. При разкопките на базиликата „Свети Ахил“ през 1969 година са открити четири мраморни саркофага. В една от гробниците е открит скелет на мъж с приблизителен ръст 160 сантиметра и възраст около 70 години. При останките са открити фрагменти от богато облекло и позлатена ризница, а при изследването на скелета е установено увреждане на лявата лакътна кост. Именно съчетанието от археологическите данни, царското облекло и травмата, свързвана от Мицопулос с разказите за раняването на Самуил при битката при Сперхей, води до неговото заключение, че това са останките на българския цар.

Но независимо от академичните дискусии около идентификацията, самото място има огромно значение за българската история. Базиликата „Свети Ахил“ е свързана с българската държавна и църковна история, и както нашат медия  „Топ Преса“  ви е разказвала историческия разказ цар Самуил я превръща в патриаршески храм, след като пренася там мощите на свети Ахил от Лариса. Именно на острова се развива част от историята на последните владетели на Първото българско царство. Линк към статията ни от май 3, 2025г. тук: ТопПреса

Това е и мястото, от което започва един болезнен парадокс: историята е българска, паметта е българска, царят е част от българския исторически разказ, но физическите останки се намират в Гърция.

ТЕМАТА, КОЯТО ДЪРЖАВАТА ДЪЛГО НЕ ПОСТАВИ В ЦЕНТЪРА НА ВНИМАНИЕТО СИ

Още преди „Топ Преса“ да се намеси в темата през 2025 година, през годините са съществували и други  призиви за връщането на останките. В публикацията ни от 3 май 2025 година нашата медия припомня, че през 2014 година, по повод 1000-годишнината от смъртта на цар Самуил, военно-патриотични организации от Дупница са настоявали България да предприеме действия, а през 2021 година археологът проф. Николай Овчаров отново поставя въпроса за връщането на костите. Публикацията посочва и бившия кмет на Пловдив Славчо Атанасов сред хората, отправяли подобен призив.

Тоест темата не е родена през май 2025 година. Но също толкова важно е да се каже, че тя не е и родена на 29 септември 2026 година с публикацията на Асен Василев. Имало е исторически и обществени призиви години преди това. Имало е и периоди, в които темата е оставала извън центъра на публичния разговор.

И именно тук се появява ролята на журналистиката.

Защото понякога държавата не започва разговор сама. Понякога някой трябва да я попита дали изобщо е водила такъв разговор.

3 МАЙ 2025 ГОДИНА – „ТОП ПРЕСА“ ЗАДАВА ВЪПРОСА

На 3 май 2025 година „Топ Преса“ публикува материала „Национален дълг и забравена слава: Една свята за българите базилика пази мълчаливо историята – Докога България ще оставя костите на Цар Самуил в изгнание?!“

Това не е просто исторически очерк. Материалът поставя директно въпроса защо българската държава не е предприела действия за връщането на останките и припомня цялата историческа тежест на остров Свети Ахил, базиликата, археологическите находки и състоянието на останките. В публикацията е поставен и конкретният обществен въпрос дали България трябва да направи дипломатически постъпки пред Гърция. Пълният оригинален материал на „Топ Преса“ е достъпен тук:

„Национален дълг и забравена слава…“ – Топ Преса, 3 май 2025 г.

5 МАЙ 2025 ГОДИНА – ОТ ПУБЛИКАЦИЯТА КЪМ ОФИЦИАЛНИЯ ДОКУМЕНТ

Само два дни след публикацията, на 5 май 2025 година, „Топ Преса“ внесе официално запитване до Министерството на културата на Република България относно дипломатическите усилия и контактите между България и Гърция за връщането на тленните останки на цар Самуил. Запитването е регистрирано с входящ номер 97-00-64.

Това е важният момент, в който журналистическият въпрос се превръща в документална проверка. Медията ни попита има ли формални или неформални контакти, водени ли са разговори с гръцката страна, какви резултати са постигнати и предвиждат ли се конкретни действия за връщането на останките. Оригиналната публикация, в която е отразено официалното запитване, е тук:

„Топ Преса“ внесе официално запитване до Министерството на културата за съдбата на тленните останки на цар Самуил

И тогава идва отговорът, който днес придобива особена тежест.

23 МАЙ 2025 ГОДИНА – КАКВО КАЗА ДЪРЖАВАТА?

На 23 май 2025 година „Топ Преса“ публикува информация за получения отговор от Министерството на културата. Ведомството посочва, че към момента не разполага с данни за водени официални разговори или кореспонденция между българската държава и Република Гърция относно връщането на тленните останки на цар Самуил. В отговора е посочено, че по искането не е налична официална документация по темата и че заявлението е препратено по компетентност към Министерството на външните работи, дирекция „Югоизточна Европа“, която би могла да разполага с такава информация.

Това е факт, който трябва да бъде прочетен много внимателно. Отговорът на Министерството на културата не доказва, че никъде в българската държава не е имало никакви дипломатически разговори. Той доказва нещо по-конкретно: че към онзи момент Министерството на културата е заявило официално, че не разполага с данни и документация за такива разговори и е насочило въпроса към МВнР. Именно тази разлика е важна, ако искаме да пишем професионална журналистика, а не политически памфлет.

Пълният материал на „Топ Преса“, включително данните от официалния отговор, е тук:

Отговорът на Министерството на културата пред „Топ Преса“ – 23 май 2025 г.

2022 ГОДИНА СРЕЩУ 2025 ГОДИНА – ИМА ЛИ ПРОТИВОРЕЧИЕ?

Днешната публикация на „Нафтемборики“ представя една версия на дипломатическата хронология. Според нея още през 2022 година, при правителството на Кирил Петков, въпросът за връщането на останките на цар Самуил е бил повдигнат на високо политическо равнище в рамките на по-широкото сближаване между София и Атина. Гръцкото издание поставя тази история в контекста на енергийната криза и засиленото сътрудничество между двете държави в областта на енергетиката, електроенергийните връзки, инфраструктурата, логистиката и пристанищата. (Η ΝΑΥΤΕΜΠΟΡΙΚΗ)

От друга страна, имаме официалния отговор, който Министерството на културата дава на „Топ Преса“ през май 2025 година. Там ведомството казва, че не разполага с данни за официални разговори или кореспонденция по въпроса и препраща запитването към Министерството на външните работи. (ТопПреса)

Това не е непременно логическо противоречие. Дипломацията може да се води между институции и на нива, които не оставят документация именно в Министерството на културата. Самата „Нафтемборики“ днес говори за разговори „зад кулисите“, а Асен Василев пише, че „много неща в дипломацията не могат да се кажат, докато не станат факт“. (Η ΝΑΥΤΕΜΠΟΡΙΚΗ) Но именно поради това възниква необходимостта от допълнителна проверка: какви конкретни действия са предприети между 2022 и 2026 година, от кого, кога и по какъв институционален канал?

Това е въпрос, който не може да бъде решен нито с Facebook публикация, нито само с журналистически коментар. Отговорът трябва да бъде в документите.

АСЕН ВАСИЛЕВ: „МНОГО НЕЩА В ДИПЛОМАЦИЯТА НЕ МОГАТ ДА СЕ КАЖАТ“

Тъкмо тук думите на Асен Василев придобиват значение. Те могат да бъдат прочетени като твърдение, че зад публично невидимата част от дипломатическите отношения е имало процес, който едва сега може да бъде огласен. Гръцката публикация също представя историята по този начин – като инициатива, започнала през 2022 година и достигнала до финал почти пет години по-късно.

Но журналистическият въпрос остава: ако процесът действително е започнал през 2022 година, кога и как българската държава е продължила този процес през следващите години? Кои са институциите? Кои са били дипломатическите представители? Какви са били позициите на гръцката страна? Какво точно е било договорено? И защо към май 2025 година Министерството на културата не е разполагало с данни за официални разговори или кореспонденция?

Това не е опит да се отрече една дипломатическа инициатива. Напротив. Ако такава инициатива действително е имало, обществото има право да знае историята ѝ – от началото до края. И ако дипломатическата работа е била извършена дискретно, тогава именно сега, когато се очаква финалът, е моментът да бъдат показани фактите.

И ТУК Е МЯСТОТО НА „ТОП ПРЕСА“

Това, което не може да бъде пренаписано, са датите. На 3 май 2025 година „Топ Преса“ публикува материал за връщането на останките. На 5 май 2025 година медията ни официално отправя запитване до Министерството на културата. На 23 май 2025 година е публикуван отговорът на ведомството, според който Министерството на културата не разполага с данни за официални разговори или кореспонденция по темата и насочва въпроса към МВнР.

Това е проверима журналистическа следа. Тя не доказва, че „Топ Преса“ е извършила дипломатическата работа, довела до евентуалното връщане на Самуил. И ние няма да си приписваме това, което не можем да докажем. Но доказва нещо друго – че медията е поставила въпроса публично и е потърсила официална отговорност от българските институции повече от година преди днешното развитие.

Ако цар Самуил действително се завръща в България

Ако информацията за предстоящото предаване бъде официално потвърдена и тленните останки на цар Самуил действително бъдат върнати в България, това ще бъде събитие с огромно историческо и обществено значение. В този момент политическите спорове за заслуги би трябвало да отстъпят пред значението на самото събитие. Става дума за останките на владетел, който е неразделна част от историята на Първото българско царство, открити на място, дълбоко свързано с неговата епоха и с политическата и църковната история на средновековна България.

Но ако този ден настъпи, България трябва да помни не само момента, в който политиците обявяват новината, а и целия път, довел до нея. Трябва да бъдат помнени историци и общественици, които са повдигали въпроса през годините. Трябва да бъдат помнени организациите, които са отправяли призиви. Трябва да бъде запазена и журналистическата хронология. Това не е въпрос на политическа симпатия, а на публична памет.

Защото историята на една инициатива не започва непременно в деня, в който тя става публична. Понякога зад един дипломатически резултат стоят години разговори, институционални процедури и усилия, които не са били публично известни. Но когато днес се появява политическа версия за началото на даден процес, тя трябва да бъде поставена редом до вече съществуващите документи и свидетелства. Само така обществото може да види цялата картина, а не само нейния последен кадър.

Паметта не трябва да бъде пренаписвана

Именно затова днешната новина трябва да бъде разглеждана едновременно като възможно историческо събитие и като повод да бъде възстановена пълната хронология на въпроса. Ако цар Самуил наистина се завърне в България, това трябва да бъде повод за национална гордост. Но тази гордост няма нужда от изкуствено създадена политическа легенда. Тя може да бъде основана на документи, факти и памет за всички, които през годините са поставяли въпроса.

Историята не се създава във Facebook и не започва с една публикация. Тя се натрупва със свидетелства, археологически открития, научни изследвания, архиви, дипломатически документи, журналистически материали и обществени въпроси. Затова, ако през тази седмица останките на цар Самуил действително бъдат предадени на България, редно е да се разкаже не само кога са пристигнали, но и как се е стигнало дотам.

А в тази история място имат и 2022 година, и кабинетът „Петков“, и твърденията на „Нафтемборики“, и днешната публикация на Асен Василев, но също така и предходните призиви на историци и обществени организации, както и журналистическата работа всички медии.

Това е хронологията. И тя трябва да остане такава.

Не става дума да бъде отнето евентуално постижение на когото и да било. Ако българската държава и гръцката страна са успели да постигнат съгласие за връщането на останките на цар Самуил, този резултат следва да бъде отчетен като факт. Но точно толкова важно е да не бъде изтривана паметта за хората, които са говорили за този въпрос преди той отново да попадне в центъра на политическото внимание.

Защото цар Самуил е чакал достатъчно дълго.

Повече от хиляда години след смъртта му България може най-сетне да получи възможност да го върне у дома. И ако това се случи, най-достойното, което можем да направим, е да не превръщаме завръщането му в поредната битка за политически дивиденти, а да запазим пълната истина за пътя дотам.

А тази истина включва и един въпрос, който „Топ Преса“ зададе официално още през май 2025 година:

Какво направихте, за да върнете цар Самуил у дома?