Илюзията за свободно слово: Когато партийният пиар, семейните фиктивни фирми и кафе-колегиалността подмениха журналистиката

Случаят отпреди броени дни в Струмяни, при който бе задържана Гергана Петрова, послужи като пореден лакмус за тежкото състояние на публичния дебат, девалвацията на фактите и институционалната незрялост у нас. Още преди да бъдат изяснени каквито и да било детайли около полицейските действия, медийното пространство бе залято от първосигнални заглавия, че държавата репресира журналист. Политически фигури от целия спектър веднага побързаха да капитализират темата с патетични декларации в социалните мрежи, размахвайки лозунги за потъпканата свобода на изразяване. Истинският контекст обаче много бързо излезе наяве. Самата Петрова съвсем открито внесе яснота, че никога не е работила като професионален журналист, а просто се е легитимирала като такава пред служителите на МВР на основание, че администрира фейсбук страница и поддържа сайт за местни събития. Нейната автентична роля в общността през годините е на активен гражданин и общественик с ясни каузи срещу безводието, незаконната сеч в Пирин и помощта за пострадалите от наводнения.

Тази подмяна на понятията отключи напълно резонна реакция в общественото пространство и постави на дневен ред фундаменталния въпрос кой всъщност има право да се нарича журналист в ерата на дигиталния хаос. Именно по този конкретен повод бе организирана и срещата на тема „Регионална журналистика“, проведена в пресклуба на БТА в Благоевград. На нея присъстваха членът на Съвета за електронни медии Габриела Наплатанова, както и репортери от обществените и националните телевизии и радиа, пред които бяха развити удобни тези за бариерите пред медиите и бе лансирана идеята за държавен списък на журналистите. Показателно и странно обаче остава защо медия като Топ Преса, която ежедневно е на терен и първа показва реалните проблеми и сътресения в региона, бе напълно игнорирана от организаторите и участниците на този форум. Нашата позиция обаче няма как да бъде заглушена, защото тя влиза в челен сблъсък с лицемерието на удобните тези и не се страхува да разобличи недъзите на самата гилдия.

Нека оборим една по една заучените тези, лансирани на подобни протоколни срещи. Първата голяма илюзия е искането СЕМ или държавата да създават „списъци с практикуващи“ и да лицензират репортерите. Това е правен абсурд и опасна некомпетентност. По закон СЕМ регулира единствено електронните медии – радио и телевизия, и няма никакви правомощия над печата и интернет страниците. Още по-абсурдно е да се дават примери с автократични държави като Азербайджан, Беларус или Китай, където държавните регистри и разрешителни са инструмент за тотална цензура, и същевременно да се твърди, че подобен механизъм щял да реши проблема с дезинформацията в европейска България. Държавният контрол върху това кой има право да държи микрофон не е защита на стандартите, а директен път към задушаване на критичните гласове.

Втората теза, която се разпада пред фактите, е оправданието, че законите били безсилни пред анонимните онлайн автори. Твърденията, че не може да се установи кой стои зад даден сайт или публикация, издават или техническо непознаване, или съзнателно бягство от отговорност. Наказателният кодекс и Законът за задълженията и договорите ясно уреждат отговорността за клевета, обида и уронване на престижа. Когато институциите си вършат работата, установяването на действителните автори и администратори по съдебен път е напълно възможно, стига да има воля за прилагане на действащите текстове, а не чакане на измислени нови регулации.

Истинският недъг на медийната среда не е липсата на държавни лицензи, а пълният срив на професионалния морал вътре в самата гилдия. Време е най-после да се спре с порочната практика критериите за това кой е колега и кой има право на глас да се определят според това с кого пием кафето си сутрин и в кои приятелски кръгове се движим. Крайно време е да се каже ясно: когато получаваш финансиране за обслужване на партийна централа и разпространяваш нейните опорни точки, ти си платен партиен пиар, а не журналист. Не може да изпълняваш политически поръчки и паралелно с това да се представяш за независим коментатор или обективен репортер.

Още по-лицемерно е, че същите тези гласове си затварят очите пред масовата порочна практика медийната собственост да се прикрива зад фиктивни структури. Смята се за нормално един сайт или информационна платформа да се води документално на фирмата на майка ти, на баща ти или на подставени роднини, докато действителният автор и скрит собственик получава заплата на трудов договор в обществена или голяма национална медия. Това задкулисно раздвоение на личността създава тежък конфликт на интереси, който руши всякакво доверие в журналистическата професия и я свежда до обслужваща дейност под чужд контрол.

В развитите европейски общества тези проблеми не се решават с държавни списъци, а с реални професионални стандарти и прозрачност, които в България умишлено се саботират. Приетият Европейски акт за свободата на медиите задължава всяка редакция да гарантира абсолютна публичност на действителните си собственици и на получените публични средства, включително за реклама. У нас съществува регистър към Закона за депозирането в Министерството на културата, но той се е превърнал във формално отбиване на номера, защото никой не проверява дали зад декларираните лица не стоят точно такива фиктивни семейни структури.

В Германия съветът за пресата издава единна прескарта само след строго доказване, че журналистиката е основно занятие и реален източник на доходи, като всяко нарушаване на стандартите води до задължително публично порицание. Във Великобритания кодексът на журналистическия съюз категорично забранява съвместяването на репортерската дейност с пиар и партиен лобизъм. Във Франция специална независима комисия следи дали над половината от доходите на репортера идват от реална авторска дейност, а не от странични фирми и търговски услуги.

В България проблемът никога не е бил липсата на свобода на изразяване. Проблемът е в съзнателното поддържане на хаос, в който партийни пиари, фиктивни семейни сайтове и приятелски кръгове се самопровъзгласяват за единствените легитимни защитници на словото. Свободата на словото е изконно право на всеки гражданин и активист, но журналистиката е професия с ясна методология, етика и лична отговорност за всяка написана дума. Докато удобните събеседници си пият кафето по протоколни срещи и бягат от реалните проблеми, Топ Преса ще продължи да отстоява истината без страх и без зависимости.

Великият бакински челен опит: Как се бори свобода на словото с кавказки патент

от Веселин Стаменов

Обожавам момента, в който родният „интелектуален елит“ реши да прави реформи. Събира се цветът на благоевградската журналистика на хлад в БТА, пие се кафе, нареждат се правилните микрофони, кима се дълбокомислено и изведнъж — еврика! Родена е великата идея как да се оправи медийният хаос в държавата: ще препишем челния опит на… Азербайджан.

Да, точно така. Не на Германия, не на Франция или Англия. Не, на нас Баку ни е мярката, Алиев ни е пътеводната светлина в медийната свобода!

Гледам и не вярвам на ушите си. Същите хора, които сутрин се кълнат в Брюксел и европейските ценности, следобед предлагат държавата да направи списък на „правилните“ журналисти и да им раздаде по едно талонче с печат, точно както правят в каспийските автокрации. Ако чиновникът в министерството реши, че си благонадежден — ето ти държавна прескарта, пиши си. Ако ли не — обратно на нивата, ти не си от гилдията.

Дайте направо да пратим делегация в Баку, та да обменим опит! Да ни обяснят колегите там как най-ефективно се затварят сайтове, как се арестуват блогъри и как цялата преса се превръща в един безкраен бюлетин за успехите на вожда. Нали това искате, колеги? Държавен лиценз за мислене. Държавен изпит по послушание. И накрая — СЕМ да ви одобрява заглавията.

И докато развиват тези титанични авторитарни фантазии, същите тези експерти съвсем „случайно“ забравят да поканят медии като Топ Преса, които са на терен и не се хранят от общински софри. Защото, ако бяхме там, щяхме да съсипем идилията с няколко прости факта, които разбиват на пух и прах цялото им философстване:

Първо — мрънкането, че държавата трябвало да регулира интернет страниците през СЕМ, е пълна правна нелепица. СЕМ по закон отговаря за радиото и телевизията. Да искаш от СЕМ да ти брои лайковете във Фейсбук и да цензурира сайтове, е все едно да искаш от ДАИ да лекува зъби. Пълна некомпетентност, опакована в претенциозен тон.

Второ — митът за „безсилието на закона“ срещу анонимниците. Плачат, че някой ги клеветил в интернет и никой не можел да го намери, защото сървърът бил в чужбина. Глупости на търкалета! Наказателният кодекс за клевета и обида си работи екстра, стига някой да си направи труда да пусне жалба и полицията да изиска данните. Ама е по-лесно да се правим на жертви и да искаме нов закон, отколкото да водим дела по стария.

И трето — най-голямото лицемерие: че проблемът бил в хората с телефони като жената от Струмяни. Не, драги ми пиячи на сутрешни кафета. Проблемът не е в селския активист с камера. Проблемът е, че половин дузина „уважавани репортери“ работят като платени партийни клакьори, разнасят опорни точки под масата, а сайтовете за поръчкови статии се водят официално на фирмата на мама или на някой беден братовчед от трета глуха. Това в Азербайджан може и да минава за стандарт, но в нормалния свят се нарича конфликт на интереси и обикновен резил. В истинската Европа — онази, дето я гледате само по телевизията — държавата няма право да казва кой е журналист. Там стандартите се пазят от самата гилдия. Ако си хванат в лъжа или скрит лобизъм, колегите ти сами ти взимат прескартата и повече никой не ти вдига телефона.

Но тук не искаме европейски морал, тук искаме азербайджански камшик. Защото е много по-лесно държавата да ти разчисти конкуренцията със забрани, отколкото да се научиш да работиш честно. Така че — честита ви кавказка медийна реформа, колеги! Пийте си кафето, целувайте ръка на началника харчете народна пари в държавните медии и се надявайте Топ Преса да спре да ви припомня що е то истинска журналистика. Няма да дочакате.