ПРЕДИ ДА СТАНЕ КЪСНО: Секунди деляха детски живот от трагедия на кръстовище в Гоце Делчев

Казвам се Алина Четалбашиева. Родом съм от красиво доспатско село, но от година и половина живея и работя в град Гоце Делчев. Шофьор съм от три години – винаги внимателна, спазваща правилата и с изострено внимание зад волана, защото знам, че управлението на автомобил е огромна отговорност.

Преди няколко дни обаче преживях кошмар, който както казват тук, в нашия край, бе на косъм от среща с „малкия шейтан“ или дявола. Кошмар, който още не ми дава покой и ми отне съня.

Беше обикновен ден. Приближих едно от кръстовищата в града, подадох мигач и изчаках, за да извърша ляв завой. Огледах се внимателно, прецених, че улиците са чисти и няма насрещно движение или пешеходци, и подадох плавно газ. В този момент, сякаш спуснато от небето, пред предния ми капак като стрела профуча малко дете. На видима възраст не беше повече от 7-8 години, яхнало колело и развило скорост, която не оставаше почти никакво време за реакция.

Само някакво чудо, бързият ми рефлекс и чисти стотни от секундата спасиха това дете. Успях да закова спирачките буквално на сантиметри от него. За щастие, най-страшното не се случи. Разминахме се. Детето дори не разбра какво можеше да стане и продължи по пътя си, но моите очи останаха вперени в празното пространство пред мен, а сърцето ми биеше с 200 удара в минута.

Оттогава не мога да спя спокойно. В съзнанието ми отново и отново се превърта този филм на ужасите: „Ами ако бях натиснала спирачката със секунда по-късно? Какво щеше да стане с това невинно дете? С неговото семейство? С моя живот?“

Дори при лек удар с автомобил последиците са тежки – линейки, болници, съсипано детско здраве, съсипани човешки съдби, полицейски разпити, съдебни зали, нерви и петно за цял живот. А ако бе станало най-непоправимото? Черната статистика в България ежедневно ни залива с новини за погубени животи, но ние сякаш продължаваме да мислим, че на нас това няма как да се случи.

Пиша това писмо открито, без да крия лицето и името си, и го изпращам именно до „Топ Преса“, защото това е най-четената и авторитетна медия в нашия регион. Вярвам, че гласът на един разтревожен гражданин и шофьор трябва да бъде чут. Време е да повдигнем завесата над един изключително сериозен и подценяван проблем – хаосът с карането на велосипеди, тротинетки и други индивидуални превозни средства по улиците на нашите градове.

Законът за движението по пътищата е напълно категоричен и ясен по този въпрос. Според неговите разпоредби деца под 12 години нямат абсолютно никакво право да управляват велосипед по платното за движение без пълнолетен придружител, като те могат да карат единствено по тротоари или на специално обособени площадки. Освен това велосипедистите са длъжни да се движат плътно вдясно по посока на движението, да се съобразяват с пътните знаци и предимството, а при преминаване през пешеходна пътека задължително да слизат от колелото и да го бутат, вместо да прелитат през нея с пълна скорост.

Питам се: колко от децата на Гоце Делчев и региона знаят тези правила? И по-важното – колко от техните родители са се погрижили да им ги обяснят?

Обръщам се с искрен, човешки апел първо към родителите. Скъпи майки и бащи, вие купувате тези колела и тротинетки, за да зарадвате децата си, но пускайки ги безконтролно по оживените градски улици, вие буквално ги изпращате в капан. Не разчитайте единствено на вниманието на шофьорите. Водачът има сляпа зона, понякога видимостта е ограничена от спрели коли, а физиката не позволява на тон и половина ламарина да спре на мига. Говорете с децата си! Обяснете им, че улицата не е площадка за игра, че скоростта убива и че едно невнимание на кръстовището може да сложи край на всичко.

Обръщам се и към институциите – МВР, Областната дирекция на полицията, КАТ и местната власт. Нужен е реален, видим и постоянен контрол. Така, както се контролират и санкционират шофьорите за превишена скорост, алкохол или неправилно паркиране, така трябва да има засилен контрол и върху движението на велосипедисти и тротинетки. Нека полицията спира малките деца, които карат по пътните платна без надзор, да установява техните родители и при необходимост да налага предвидените в закона мерки и санкции. Нека се провеждат повече открити уроци и разяснителни кампании в училищата.

Когато се случи най-лошото, виновни винаги се търсят, но тогава всички страдат – и семейството на пострадалото дете, и водачът, чийто живот също се преобръща завинаги. Болката и травмата остават за цял живот.

Нека спрем да чакаме поредната трагедия, за да си отворим очите. Нека спасим децата си и да си спестим това нечовешко страдание, докато все още имаме време!