Неврокопският „Бербатов“ Митко Макриев ексклузивно пред вестник ГРАДЪТ: Сменил съм 11 държави, обичам да рискувам

За последно бях в Хонг – Конг – играх за отбор, който 41 пъти е бил шампион

Ако има български фут­болен скитник, направо номад, това със сигурност е Димитър Макриев. Сменил е 11 държави, в които е иг­рал футбол. За последно се е състезавал в Хонг Конг. Три месеца след това не се е за­нимавал с футбол и сега раз­казва пред вестник ГРАДЪТ как е попаднал в поредното си предизвикателство – ун­гарския Печ.

-Митко, как се озова в ун­гарския Печ?

За последно играх в Хонг Конг, в един от­бор, който е бил 41 пъти шампион. Казва се Саут Чайна. Там освен този отбор има само още два. Хонг Конг е в Топ 5 в света по стандарт. Хората там ходят по стадионите, но не са темпераментни. Като на театър са. Не се чувст­вах добре и се разбрах с ръководството да ми пла­тят предварително каквото си имах по договор и да си тръгна. В последствие ми се обади Роберт Ярни, който в момента е треньор на ун­гарския Печ. Знам, че тимът е последен, но аз обичам да рискувам във футбола. А и имам нужда сега от тим, в който да си върна формата, която бях изгубил. Все пак три месеца не съм играл активно футбол. Ярни е пови­кал шестима хървати, двама черногорци и аз съм един­ственият българин. Събрал ни е балканци. Аз съм дово­лен, че съм тук, защото съм в Централна Европа и съм близо до България.

– Кое те мотивира да оти­деш в последния във временното класиране в Унга­рия?

– Казах ти, че обичам да рискувам. А и името на тре­ньора Роберт Ярни ме накара да дойда в Печ. Също така във временното класира­не Печ може да е последен, обаче е на няколко точки от пет-шест отбора и има шанс да се спаси.

Имаш ли вече идея да станеш след време треньор?

Да, защото съм имал къс­мет да работя с имена във футбола. Сега в Печ съм с Ро­берт Ярни. В Украйна съм работил с Леонид Буряк. В Дижон треньор ми беше не кой да е, а настоящият наставник на Рома Руди Гарсия. В Марибор ра­ботих с Милко Джуровски. Виждаш: все имена във футбола – и като играчи, и като треньори. Така че това ще ми е от пол­за за бъдещата треньорска професия. Но сега желание­то ми е да играя още. Наистина съм футболен номад. Бил съм вече в 11 държави и обичам да рискувам във футбола.

–              Как така тръгна твоята кари­ера да пътуваш насам-натам?

– Ами всичко започна от Интер. Те ме взеха и ме направиха футболен скитник. Водех се там 4 го­дини, но постоянно

ме преотстъпваха. Казваха ми: „Сега ще идеш в Швейцария, после във Франция…“. И така. От там ми тръгна да бъда на повече места. Но след това играх две години за Марибор, а после пет за Ашдод в Израел.

Къде си се чувствал най- добре?

Нормално най-добре се чувствах в Марибор и в Ашдод, защото бях най-дълго там.

Когато беше в Марибор, смяташе ли, че този отбор има сили да играе в групите на Шампионската лига?

Когато аз бях в отбора, тимът беше в някаква мини- криза. Но преди това също са играли в Шампи­онска лига, и след мен също. Там се работи много добре и въобще не съм изнена­дан, че Марибор успява да влезе в групите на Шам­пионската лига.

– В Унгария ще играеш срещу отбори с тради­ции като Хонвед, МТК, Уйпещ. Как възприемаш това?

В Унгария винаги е имало добър футбол. Но се грижат и за местата, където се играе. Раз­брахме наскоро са направили три нови стадиона, други два по-стари са ги обно­вили. Така че е удо­волствие да се играе футбол на такива те­рени. За съжаление – за разлика от нашите стадиони в България. Поиграх година в Бъл­гария и разбрах, че е по-добре да съм в чужбина.

От Левски дължат ли ти някакви пари?

Да, но съм се разбрал с хо­рата от ръководството.

Преди време игра за на­ционалния отбор. Ако ти пот­ръгне в Унгария, би ли об­лякъл отново националната фланелка?

Аз винаги съм казвал, че на националния отбор на България не се отказва. Но за да имам някакъв шанс пак да облека националната фла­нелка, трябва да играя добре в Унгария.