Село Парил – мястото, където легендите оживяват…

Веднъж Крали Марко подгонил турци някъде към Анадола. На връщане решил да се отбие през Драма, за да си купи хляб. Бил много гладен, но късметът му проработил. От пещите на града току-що извадили вкусни, но много горещи самуни. Взел той в ръцете си няколко и направил крачки на север. И бързо спрял, за да похапне. Защото хлябът му парил….

Това е легендата за името на Парил – малко селце, приютено в подножието на Славянка планина, почти опираща в южните склонове на Пирин.
Река Буровица преминава през землището му и се влива като десен приток на р. Мътница, и оттам – в река Места.

Днес в Парил живеят 8 души, навестяват го и още двайсетина, идващи в почивните дни да нагледат градините си – с чушки, домати, картофи.
Каменистата настилка води към мегдана, край който се издига опустялото училище „Климент Охридски“. Строено е през 1933 г. и има формата на сърце, в едната му половина са се обучавали учениците до 4-и клас, в другата се е помещавало читалището. Сега, разбира се, сградата е необитаема. Там се издига и табела, на която са изписани имената на четирима жители на селото, загинали в кръвопролития между 1925 и 1946г.

На мегдана е и църквата „Св. св. Константин и Елена“ (1936г.) Предхождала я е по-малка, за която е поискано разрешение от султана. Не е оцеляла във времето, но се знае, че върху руините й е построено сегашното магазинче. Любопитното е, че от нея е съхранен кръгъл камък, върху който е стояла вратата. Свят отломък, вграден в пътната настилка пред днешния храм. На фасадата му е изписана датата на освещаването – 27.09.1935. В добро състояние е куполът на камбанарията, чиито камбани звънят или по тъжен повод, или за традиционния празник на селото – 21-и май. Много хора са се събирали някога, защото 50-ната къщи са приютявали големи фамилии. Задължителен е бил общоселският обяд – на обща трапеза, за която са раздавани по 400 порции курбан! Духова музика от Тешово или Лъки е допринасяла за доброто настроение на хората, които са се веселяли до късна вечер. Така е било и на 1-и май, и на 9-и септември. Част от традицията е да се канят и гости от останалите 4 села на Горния район…

На запад от с. Парил има черен път, който води към с. Голешово-Петрово-Катунци. Отсечката е 12 км, през Парилската седловина. В региона някога са бродили войводите Яне Сандански, Гоце Делчев, Яворов, Атанас Тешовски, Стоян Марков – по-сетнешен кмет на Парил. Три са били някога махалите на Парил – Костандово блато, над водоема, на север –Папратливки, и единствено оцелялата – в центъра. Понякога преминават туристи, търсещи досег с девствената природа, с пиринския чай, с екзотичните пътечки и маршрути, водещи към резервата Али ботуш в планината Славянка. Или пък – към южните склонове на Пирин. Или малко преди това – край с. Нова Ловча и подножието на Стъргач планина, в чиито предели е скътано с. Илинден. Впрочем, място за преспиване предлага някогашната 1-а гранична застава на Гоцеделчевския отряд, преустроена и позната вече като хижа „Славянка“. Тя е на 3 км над селото, към Парилския проход, и, разбира се, е изходен пункт за изкачване на Голям Царев връх (2183м) и вр. Гоце Делчев (2212м). Самото селище, Парил, е с надморска височина около 700 метра, закриляно от

по-малки върхове, носещи имената – Коиловото, Св. Костадин и Кулите. На последния, според преданието, траките някога изградили голяма кула, с бойници, за да имат видимост надалеч и да се бранят успешно. Още повече, че в района мъгла не се застоява, твърдят местните жители.
Някога бродил тук смел хайдутин. Бранил населението и воювал с турците, които се чудили как да го хванат. Попитали те една баба що да сторят, а тя им казала, че той е млад, силен и си има вярна любовница. Ще го чакате при нея или пък тя ще отиде при него. Така и направили. Проследили го те и накрая го заловили. Но понеже имали уважение към храбрите и умни хора, предложили му да избира. Или бесило. Или вариант да се спаси – в единия ботуш да му налеят вряла смола и така да изкачи отсрещния връх. Момата предложила да се движи до него, надявайки се той да остане жив, та макар и без един крак. Иначе – смърт! Речено-сторено! Тръгнали те да бягат, но той не оцелял. Останало във времето името му – Илия. За турците бил Али, заради което върхът бил наречен така – Али ботуш. Както и планината, позната като Славянка.