Почина писателят и депутат Любен Дилов-син

Никога не сме се срещали. Никога не см разменили дума. Но Любен Дилов-син е бил в стаята ми стотици пъти — в редовете на книгите му, в интервютата му, в онези моменти, когато казваше нещо, което всички мислехме, но нямахме смелостта да изречем на глас.

Той беше рядък индивид в България — човек с ум, с хумор и с гръбнак. Три неща, които рядко вървят заедно, и още по-рядко оцеляват в публичното пространство на тази страна.

Наследи името на баща си — един от стълбовете на българската фантастика — и вместо да се скрие зад него или да го носи като оправдание, го разшири. Написа неща, които ще останат. Не защото са удобни, а защото са честни. А честните неща, колкото и да ги боли — остават.

Помня как четях изреченията му и се питах: как е възможно някой да вижда България с такава болезнена яснота и въпреки това да не е напуснал, да не е замлъкнал, да не е превърнал цинизма в защитна броня? Това е форма на кураж, за която няма награда — само задължение към хората, които те четат.

Дилов беше писател, сценарист, политик — и рядкото нещо, което малцина успяват: беше последователен. Можеше да грешиш с него, можеше да не се съгласяваш, но не можеше да го обвиниш, че е друг в зависимост от аудиторията.

За мен лично — той беше доказателство, че може. Че може да пишеш умно за тъпото. Да пишеш смешно за трагичното. Да обичаш страната си без да я идеализираш и без да я мразиш — само да я гледаш право в очите и да казваш: ето какво виждам.

Научих се от него, без да ме е учил. Прочетох го без да ме е познавал. И ми е жал, че никога няма да му го кажа.

България не е добра в помненето на тези, от които има нужда. Пропиляваме ги приживе, а след смъртта им слагаме паметни плочи на местата, откъдето са искали да избягат. Нека поне сега — докато болката е прясна — да признаем какво изгубихме.

Изгубихме глас. Истински, несубсидиран, неудобен, необходим глас.

Почивай в мир, Любен Дилов-син. Редовете ти ще продължат да намират хора — и това е единственото безсмъртие, което си заслужава.“