ЕКСКЛУЗИВНО ПРЕД „ТОП ПРЕСА“: Кметът на Огняново Иван Ижбехов призна за прокурорска проверка заради „спонсорства“ от бизнеса!

ЗАЩО ПОТЪРСИХ КМЕТА НА ОГНЯНОВО И КЪДЕ СВЪРШВА „БОРБАТА ЗА ПРАВДА“

Дълго време изчаквах подходящия момент, за да проведа този разговор с кмета на Огняново Иван Ижбехов. Моето намерение никога не е било самоцелна война или медийна гонка. Напротив – направих всичко възможно да покажа, че „Топ Преса“ търси обективност, а не конфликт. Дори се обърнах към наш общ приятел, човек близък до кмета, с молбата да му предаде едно просто послание: ние не водим лични битки. Искахме да седнем на една маса и да говорим за каузите на Огняново, защото сме наясно, че в това курортно селище има натрупани много нередности, включително и в поведението на някои хотелиери. Журналистическата ни съвест ни задължава да виждаме всички страни на медала.

Но тук идва голямата разделителна линия. Ако действията на кмета и неговият внезапен „стремеж към законност“ спрямо бизнеса са провокирани единствено от отказано „спонсорство“ или лични финансови разминавания, тогава той губи всяко морално право да говори за правда. Властта не може да бъде инструмент за наказание, когато портфейлът на общината (или нечий друг) не е бил напълнен по начина, по който някой е очаквал.

„Топ Преса“ не е медия, която ще гали властта с перце, но ние не сме и параван за корпоративни интереси. Нашата единствена котва е интересът на обществото. И го доказваме с всеки свой въпрос. Ако кметът иска да бъде борец за справедливост, той трябва първо да изчисти собствения си праг от съмненията за прокурорски проверки и неясни дарения. Само тогава думите му ще тежат. В противен случай, всичко е просто театър, в който ние отказваме да играем ролята на публика. Сед като в събота кметът реши за пореден път да ни назова като оббощено – всичко лошо в журналистиката. Аз му писах във вайбър. Той отговори и днес ви правя част от нашия диалог:

Седя пред екрана, а тишината в стаята се пълни с тежкия отзвук на думите, които току-що са изречени в дигиталното пространство. Казвам се Веселин Стаменов и в този миг, като журналист и човек, усещам как професионалният ми дълг се превръща в битка за самата тъкан на истината. Онлайн разговорът с кмета на Огняново Иван Ижбехов не беше просто поредният ми онлайн разговор– той се превърна в дисекция на едно управление, което е свикнало да живее в полусенките на властта, далеч от ярката светлина на публичната отчетност. Моята цел беше ясна: да извадя на повърхността въпросите, които хората в региона си шепнат, но се страхуват да изрекат на глас. Исках тази среща именно за да докажа, че „Топ Преса“ не подхожда с предразсъдъци, а с легитимното право на обществото да знае как се управляват парите му.

Започнахме от една грозна, лепкава лъжа, пусната като димна завеса в публичното пространство – твърдението, че аз, Веселин Стаменов, съм „искал среща, за да се моля“. Още в първите секунди на диалога хвърлих ръкавицата. Погледнах го през екрана и заявих директно, че това е долна инсинуация, която трябва да бъде опровергана тук и сега. Предложих му най-мъжкото и честно решение: открит разговор, среща лице в лице, в която да изчистим всички натрупвания. Но властта рядко обича директните пътища. Ижбехов избра да се скрие зад авторитета на „трети лица“. Той призна, че е цитирал думи, подхвърлени от някой друг, и че в неговата ценностна система е по-удобно да повярваш на анонимния посредник, отколкото на човека, който стои срещу теб. Когато един кмет се превръща в проводник на слухове, вместо да бъде пазител на фактите, институцията започва да губи своята тежест. Настоявах за тристранна среща – аз, той и неговият източник, за да падне маската на лъжата. Той отказа. Този отказ беше първият симптоматичен знак, че истината не е желан гост в този кабинет. Кметът определи стремежа ми за изясняване като „опит за дискредитиране“. Парадоксът е пълен: да търсиш истината се счита за атака, а да разпространяваш лъжи – за позиция.

Но разговорът бързо напусна плитките води на личните нападки и навлезе в дълбокия, мътен водовъртеж на финансовите зависимости. Тук вече не ставаше въпрос за моето име, а за парите на Огняново. Поставих въпроса, който тежи върху местния бизнес като воденичен камък: защо се мълчи за вземаните средства под формата на „спонсорства“? Защо няма прозрачност? Дори и един лев да е влязъл в общината и да е бил използван за бордюри, градинки или социални нужди, къде е отчетността? Къде е регистърът на тези дарения? В една правова държава „спонсорството“ към властта е хлъзгав терен, който лесно се превръща в корупционна пътека, ако няма публичен контрол. И тогава, под напора на моите въпроси, които изискваха конкретика, а не философстване, кметът изпусна признанието, което ще остане в историята на този мандат: „За спонсорството хотелиери бяха предизвикали проверка на прокурор, каквото е имало да кажа – казал съм го. Не съм разбрал да ми е образувано последващо производство.“ По данни на прокуратурата пред мен това производство все още тече и се събарт още сведения, доказателества. Към днешна дата е информацията.

Тези думи прозвучаха като гръм в залата на мълчанието. Значи е имало сигнали. Значи хотелиерите – хората, които инвестират, плащат данъци и осигуряват поминък в Огняново – са се почувствали дотолкова притиснати, че са потърсили закрила от държавното обвинение. Това признание на Ижбехов очертава една страшна картина: кметът на едно село, превърнато в туристическа перла, дава обяснения пред прокурор за начина, по който изисква „спонсорства“. „Каквото е имало да кажа – казал съм го“, казва той. Но на кого го е казал? На прокурора в следствената зала? А на хората в Огняново? Кога ще каже на тях колко пари са поискани, на какво основание и къде са отишли те? Липсата на „последващо производство“ не изпира моралната отговорност. Тя само подчертава дефицита на справедливост в една система, където отчетността е пожелателна.

Продължих да настоявам. Питах за механизмите, по които се определя кой бизнес колко да „дари“. Питах за отчетността, която липсва в публичните регистри. В отговор кметът напусна темата за финансите и влезе в ролята на литературен критик. Започна да анализира моя стил на работа, да ме съветва да бъда или борец за кауза, или обективен наблюдател, но да не смесвам двете. Това е класическото бягство на гузния управник – когато фактите те притискат, атакувай личността на този, който ги изнася. Ижбехов ме обвини в „непостоянство“, защото преминавах от тема в тема, но истината е, че всички тези теми водеха към един и същ център: непрозрачното управление. Той се опита да изгради образ на мъченик на общото благо, заявявайки, че е там, за да защитава интереса на жителите и че ще влезе в толкова конфликти, колкото е нужно. Но защитата на интереса на жителите започва с чисти сметки. Без чисти сметки, всяка дума за „защита“ звучи като празна патетика.В хода на разговора стана ясно, че разривът между кмета и бизнеса в Огняново не е просто неразбирателство, а системно напрежение. Хотелиерите са търсили срещи, искали са отговори, подавали са сигнали. Това не са действия на доволни партньори, а на хора, които се чувстват рекетирани от липсата на правила. Аз, Веселин Стаменов, не мога да мълча, когато виждам как страхът се опитва да замени закона. Подчертах му, че не изпълнявам поръчки и че моята единствена „зависимост“ е към истината. Кметът обаче продължи да се върти в кръга на своите внушения, отказвайки да признае, че проблемът не е в медията, а в неговия собствен стил на управление. В хода на разговора лъсна и друг абсурд – кметът Ижбехов си позволи да ни обвини през една неправителствена организация, че не сме му били дали право на отговор. Истината обаче е съвсем друга: той самият отказа да потърси моето становище, преди да разпространи лъжата, че съм му се молил за среща. Вместо да постъпи мъжки и да провери фактите, той направо публикува това, което му изнася, превръщайки се в съдник по собствените си сценарии. Тази избирателна прозорливост се вижда и в отношението му към конкретни бизнеси. Докато за хотела на Башев и неговите бизнес връзки с училището, в което същият е директор, кметът твърди, че прави проверки вече пети месец без резултат, за други теми той е светкавичен. Когато в социалните мрежи се появи някакъв слух или анонимна информация за наличие на проститутки в хотелите на Огняново, Ижбехов веднага пише публични постове, с които удря и очерня целия бранш. Питам го: защо поставяте всички под общ знаменател? Дори да има подобни явления в някои обекти, те не са навсякъде. С тези си действия кметът не бори порока, а съзнателно съсипва репутацията на целия бизнес в региона, без да посочва конкретни виновници, което само засилва усещането за лична вендета и корпоративен рекет.

Кулминацията на този разговор беше опитът за духовно бягство. Към края на диалога Ижбехов реши, че е време да приключи със земните въпроси. Спомена за своите „духовни занимания“ и посъветва и мен да си гледам деня. Този ход беше едновременно арогантен и разкриващ. Когато един кмет затваря темата за прокурорски проверки и неясни пари с препратка към духовността, той всъщност казва на своите избиратели: „Аз съм над тези неща, вие нямате право да ме питате.“ Това е висша форма на политическо лицемерие. Духовността не е параван, зад който да скриеш липсата на касова бележка за „спонсорството“.

Разделихме се без съгласие. Направих последен опит да върна лентата към началната лъжа за моята „молба“, но той отново избяга от отговорност, заявявайки, че не е правилният адресат. Останах пред угасналия монитор с усещането за една незавършена, но важна битка. Този разговор освети полето на спора. Вече не е въпрос на слухове – кметът призна за прокуратурата. Вече не е въпрос на предположения – сигналите от хотелиерите са факт. Остават големите въпроси: Защо няма отчетност? Къде са парите? И докога духовността ще се използва като упойка за обществената съвест? Като журналист, аз няма да спра дотук. „Топ Преса“ ще продължи да свети в тъмните ъгли на това управление, докато всеки лев в Огняново не намери своя законен и публичен отговор. Истината не се нуждае от „спонсори“, тя има нужда само от глас. И аз ще бъда този глас.

Послепис: Гледната точка на другата страна

В името на обективната журналистика и правото на отговор, е наложително да погледнем на ситуацията и през позицията на кмета Иван Ижбехов. Неговите поддръжници и администрацията му вероятно биха разтълкували действията му не като натиск, а като закъснял опит за въвеждане на ред в един сектор, свикнал да диктува правилата в Огняново. От тази перспектива, исканите „спонсорства“ могат да се разглеждат като форма на корпоративна социална отговорност – средства, които бизнесът връща директно в общността за благоустройство, от което в крайна сметка печелят и самите туристи.

Проверките в хотелите и острите позиции в социалните мрежи могат да бъдат интерпретирани като безкомпромисно прилагане на закона в защита на обществения морал и сигурност. Самият Ижбехов заявява категорично, че е готов да мине през всичко – през всякакви прокурорски проверки, разследвания и атаки – защото вярва, че каузата му е по-голяма от личния комфорт. За него това е битка за една силна, независима и успешна община Огняново, в която правилата важат за всички. Той вижда себе си в ролята на държавник, който отказва да бъде „удобен“ и избира трудния път на конфронтацията, вярвайки, че прозрачността в отношенията между власт и бизнес е единственият път към истинското развитие на региона.

До тук от мен – толкова. Нека всеки сам си прецени!