Край на „орташката“ завера: Как Сокола остана без крила и без „Дондуков“ 2

Докато в единствената фейсбук група, където култът към личността на Ахмед Доган все още се поддържа с изкуствено дишане, се сипят клетви срещу „предателя“ Румен Радев, реалността навън е доста по-прозаична и болезнена за обитателите на Сараите, където и да са те сега. Смешно е, дори леко жалко, да се наблюдава как доскорошните фенове на президента сега го кълнат под път и над път, само защото генералът реши да не потъва заедно с „гения“ от Дръндар. Всичко започна толкова красиво – трети мандати, намеци за стратегическо партньорство, едни надежди за вечно господство… Дори в Гоце Делчев и Гърмен местните дерибеи, верни на Сокола, извадиха нафталана от костюмите, изгладиха реверите и почнаха да гледат съседите си с онова специфично високомерие на хора, които вече са разпределили порциите в мислите си. Предлагаха се протекции, чертаеха се схеми, а погледите им говореха само едно: „Ние се завръщаме!“.

Да, ама не. Оказа се, че Соколът, който отдавна се е покрил в „дън гори тилилейски“ и се вълнува от съдбата на хората си точно толкова, колкото и от миналогодишния сняг, е бил просто използван инструмент. Радев, който може да бъде обвиняван в много неща, но не и в липса на политически инстинкт за самосъхранение, бързо схвана, че орташката работа с Доган е хлъзгава като лед в Рила и опасна като стара мина. След като сдаде властовите лостове, президентът би шута на „почетния“, оставяйки го да се оправя сам с кашите, които забърка. Дистанцирането му е толкова рязко, че в Сараите още не могат да спрат да се въртят от замайване.

И докато ултрасите във Фейсбук пишат доноси срещу „предателя“ от „Дондуков“ 2, би било хубаво да се запитат – къде са днес Рамадан Аталай и Джейхан Ибрямов? Къде са онези, които честно и предано бранеха тялото на Сокола с политическите си гърди? Изхвърлени, забравени и зачеркнати. Защото Доган никога не се е интересувал от хората, които са му помагали – те за него са просто салфетки за еднократна употреба. Радев просто приложи неговия собствен метод върху самия него. Сарказмът на историята е пълен: човекът, който „раздаваше порциите“, сега стои пред празна чиния, а верните му адепти в Гоцеделчевско могат спокойно да приберат костюмите обратно в гардероба. Покровителството приключи, преди да е започнало, а високомерните погледи днес изглеждат просто нелепо на фона на задаващия се политически залез. Соколът вече не лети, той просто се опитва да не падне от клона, докато бившите му „приятели“ подминават дървото с бърза крачка.