Неврокопчани с перо и кинжал
-
- март 5, 2026
Богата е и пъстра историята на България. Преминала през своята 1300 години съществуване има своите царе и патриарси, книжовници и пълководци.
И всеки край и кътче от България пази и разказва за своите личности, дали своя принос в за развитието на своя край. Всеки град има своя герой, който да постави в редиците на своите будители, на картата на своите освободители.
Петър Вълчов Сарафов
(1842-1915)
Български възрожденски учител, радетел за въвеждането на български език в училищата и църквата. Владеещ пет езика, създател на няколко учебника, както и на обемист труд по изучаване на българската църковна музика.
Сред десетките възрожденски дейци от Неврокопско през втората половина на миналия век ярко се откроява името на Петър Вълчов Сарафов, посветил целия си живот на борбата за независимост на българското училище и църква.
Роден на 15 октомври 1842 година в село Гайтаниново, Неврокопско (днес Гоцеделчевско), той е потомък на родолюбиви и смели българи, които в средата на XVII век побягват от насилственото помахамеданчване в Горноджумайското (днес Благоевградско) село Осеново и се заселват в Югозападната част на Пирин планина. Отначало Петър учи в родопското село при прочутия по онова време Георги Иванов Зимбилев (Даскала) от село Либяхово (днес Илинден), който е основал в бащината си къща новобългарско училище и под въздействието на Сава Филаретов въвежда българския език в обучението. За първи път в този край Зимбилев прави опит за заменяне на килийния метод на обучение със светския. При този учител малкия Сарафов получава не само началното си образование, но и първите си уроци по патриотична всеотдайност.
С цел да получи по-добро образование и заради изключителния му интерес към учението, баща му го изпраща в Сяр (днес Гърция) и го настанява в гръцко семейство заедно с брат му Коста, за да изучават гръцки език. След това Петър завършва с отличие Сярската гимназия, като получава солидно за времето си образование. Освен география, математика и астрология, той научава основно гръцки, старогръцки и литературен турски език.
След Сяр започва дългата му учителска практика в редица селища на Източна Македония. Отначало той преподава на гръцки език, каквато е практиката в този район по онова време, а след това започва да го заменя с матерния си български език. Неговата голяма идея, както той сам изповядва, е „… с народната подкрепа да изхвърли всичко, що е гръцко, да се установят български училища във всички села Неврокопски, че и по – на юг в Сярско, Драмско и Мелнишко” (Веркович, 1969, с. 395).
През 1864 година Петър Сарафов е учител в село Либяхово, където променя килийния начин на обучение и с присъщата си всеотдайност открива ново светско училище и въвежда изучаването на български език. За кратко време при него се стичат много ученици и броят им в края на учебната година достига над сто.
През същата година младият учител се влюбва в красивата Сирма Карпузова –единствено дете на известния Кръстю Ангелов Карпузов (председател на българската община в Сяр, известен още и под името поп Харитон) и скоро се оженва за нея. Младото семейство заживява в голямата къща на овдовелия свещеник и в продължение на 25 години им се раждат 10 деца – 6 момчета и 4 момичата.
В Либяхово Петър Сарафов учителствува само две години, но с въвеждането отчасти на български език в училището и с активната си обществена дейност, той повдига националното самочувствие на местните хора и оставя трайна следа в развитието на учебното дело. Прочул се със замяната на неразбираемия гръцки език с български, от всички по-будни села го канят да учителствува при тях. През следващите години е учител в Зърнево, Гайтаниново, Мелник, Неврокоп, Сяр и съдейства изключително много за откриване и укрепване на българските училища в редица селища на Източна Македония.
Той установява близки контакти с такива бележити възрожденски дейци като Йоаким Груев, Петко Славейков, Стоян Захариев и д-р Чомаков, които му помагат в просветителската дейност сред българите от този край. Особено плодотворни са връзките му със Стефан Веркович, на когото сътрудничи в събирането на фолклорни и исторически материали от селищата в Пиринския край. Като учител в Гайтаниново през 1869 година той настоятелно моли Стефан Веркович с писмо да издейства стипендии за по-будните младежи от селата да учат в Одеса „…да се изпратят по едно и друго дете от нашето село в Одеса, за да са изучат българцки и да бъдат боеднач просветителе на нашата каза” (Веркович, 1969, с. 317). Когато се открива Солунската гимназия, той събира и изпраща първите ученици от Неврокопския край.
През 1869 година съдейства за учител в Гайтаниново да дойде известния ученик на Йоаким Груев – Захари Бояджиев от Хасково, открояващ се с голяма интелигентност и отлична педагогическа подготовка. Скоро много от учителите от селата, в това число и Петър Сарафов, се събират около Бояджиев и изучават при него съвременни методи на обучение. Сплотява се една група от будни мъже, които със задружни усилия „множат успехите на българщината“. Сформираният клас от учители се обединава около родолюбивия учител и на 6 декември 1869 година се свиква паметния църковен събор в село Гайтаниново, който взима решение за окончателно отказване на Неврокопска кааза от Патриаршията. Този акт увенчава дългогодишните упорити и жестоки битки на българите срещу гърцизма, чиито претенции в този край са особено силни. Отричането става в черквата, след като учителят Захари Бояджиев произнася пламенна реч в прослава на българския народ. „Бояджиев превърна Гайтаниново в разсадник за водители на движението против гърцизма”, както си спомня по-късно Петър Сарафов (Даскалов, 1931, кн.1 , с.107).
Неговата мечта за църковно-национална независимост се сбъдва през следващата 1870 година, когато се създава Българската Екзархия. Именно Петър Сарафов развива изключително активна дейност за присъединяването на Неврокопско и Мелнишко към Екзархията и за изгонването на гръцките владици от този край.
Постепенно в цялата кааза българите се отказват от Гръцката Патриаршия и започват да зачитат българския екзарх Антим I. Като истински патриот Сарафов, с голям ентусиазъм, ръководи събирането и подписването на махзари (молби, петиции) от населението от Неврокопско, Сярско, Драмско и Мелнишко, с които се известява за присъединяването към Екзархията (Веркович,1969, с. 414). През 1873 година Сарафов е сред основателите на учителското дружество „Просвещение“. Подпомага финансово дейността му със сумата от 250 гроша. Той е избран за негов касиер. Дружеството го утвърждава за учител в Мелнишко.
През лятото на 1876 година, след погрома на Априлското въстание, Сарафов е арестуван и хвърлен в затвора в Неврокоп, а по-късно в Солун. Турците не разполагали със сигурни улики и на следващата година е освободен. С възторг посреща добрия изход от Руско-турската война, но радостта му е краткотрайна, защото по силата на Берлинския договор родния му край и цяла Македония и Тракия остават в пределите на Турция. За да се спаси от преследванията през есента на 1878 година Сарафов се премества в София. Скоро обаче разбира, че мястото на образованите мъже като него е сред останалите в робство българи. И когато архимандрит Методи Кусевич му предлага да се завърне в Македония като главен надзирател на българските училища, той приема това, като високо отговорна патриотична задача. Установява се в Сяр заедно с тъста си, отец Харитон, който е председател на местната българска община. С много труд Сарафов успява само за една година да възтанови позициите на българските училща, заграбени от гърците след войната. Престоят му в Сяр отбелязва един от най-активните периоди от неговия живот. Той открива едно след друго български училища в Сярско, Драмско, Демирхисарско, възстсановява българските църкви, създава български книжарници, сплотява българското население в този край за борба при новите условия на потисничество.
От началото гърците гледали с насмешка на българското училище в Сяр, но като забелязали неговия бърз възход, започнали да клеветят българските учители пред османските власти.
През декемвври 1884 година в Сяр пристига военният началник Хасан паша и под натиска на гръкоманите арестуват архимандрит Харитон и директора на българското училище Петър Сарафов. Лъжесвидетели наклеветяват двамата родолюбци, че подготвят населението за бунт срещу правителството. Отвеждат ги в Солунския затвор. Военният съд осъжда двамата на 16 години заточение в Мала Азия. На 25 януари 1885 година двамата оковани във вериги са изпратени на заточение в град Караман, Мала Азия.
След двегодишно заточение, през 1887 година Петър Сарафов и тъста му поп Харитон успяват незабелязано да напуснат града и отиват в Цариград, където с помощта на Екзархията се качват на руски параход и заминават в Одеса. Същата година се завръщат в България и остават в София, тъй като връщането им в Македония е невъзможно. (Панчелиев, 1992, с. 90-91).
През следващата година успява да изтегли и многолюдното си семейство от село Либяхово.
Започва нов, също така интензивен период от неговия живот, сега вече в пределите на освободеното българско княжество. Като владеещ добре литературен турски, а също така руски, гръцки и персийски езеци Петър Сарафов е назначен на работа като преводач в Министерството на външните работи и взема участие в редица дипломатически мисии. Същевременно той е преподавател в Софийското военно училище, за които възпитаници издава няколко учебника – „Османска граматика” и „Синтаксис”. Особено упоритии и настойчиви са неговите занимания с историята на българската църковна музика, в резултат на което издава през 1895 година обемистия труд „Ръководство за практическо и теоретическо изучаване на восточната музика”.
Изживял достойно годините на своя живот, посветил всичките си дни на борбата на своя български народ за свобода и културно преуспяване. Петър Сарафов умира на 1 ноември 1915 година, оставяки след себе не само своето книжовно наследство, но и една многобройна челяд, която продължава достойно неговото дело. Единият му син, Борис Сарафов е силно свързан с ръководителите на революционните борби в Македония, но умира след покушение срещу него, поради неразбирателства и размирици във ВМОРО. Много известен е и другият му син Кръстю Сарафов, който оставя трайна диря в областта на българския театър.
Днес в град Гоце Делчев има улица на името на Петър Сарафов.
Константин Антонов Жостов
(1867-1916)
Български офицер, генерал-майор от генералщабното ведомство, военен стратег, политик, един от водещите военачалници през Балканската, Междусъюзническа и Първата световна война.
Константин Жостов е роден на 30 септември в село Гайтаниново, Неврокопско (сега Гоцеделчевско). Израства в многолюдното семейство, трима братя и три сестри, на Антон Жостов, участник в борбата за извоюване на българската църковна независимост. След Берлинския договор от 1878 година, когато Македония и Одринско остават под Османска власт, семейството му се установява в София. Антон Жостов става свещеник, като продължава да се занимава и с обществена просветителска дейност. И тримата сина на Антон Жостов завършват Военното училище в София. Братята Жостови оставят видима следа в развитието на българската армия, но най-забележим е жизненият и професионален път на най-големия от тях – Константин.
Прогимназия завършва в Кюстендил, а гимназия в Лом. По това време (1885 г.) избухва Сръбско-Българската война, в която освен запасните военни се включват и доброволци. Току-що завършилият гимназия 18 годишен Константин става доброволец в ученическия легион. Това най-вероятно определя и посоката на бъдещата му военна кариера. Завършва военното училище по специалност артилерийско дело, с отличие, а през 1887 година го произвеждат в чин подпоручик. Негови съученици са Александър Протогеров, Борис Дрангов, Данаил Николаев и други.
През 1889 година участва в конкурс, който печели с отличие и е командирован във Виена, където специализира в генерал-щабен курс. След завършването, военната му кариера се развива бързо – на 18 май 1890 година става поручик, а на 2 август 1894 година е произведен в чин капитан. По-нататък службата му преминава в различни военни поделения и гарнизони. През 1897 година завършва с отличие Австро-унгарското висше артилерийско училище (Алексиев, 2019, с. 19).
Обещаващият, подготвен и амбициозен български офицер Жостов е назначен за командир на батарея в 3-артилерийски полк. По-късно постъпва и в Генералния щаб. Заради тази „виенска „мая” цар Фердинанд ще цени много „македонеца”, както сам го нарича“ (Фидошев, 2015, с. 92).
През 1902 година е повишен в поредното офицерско звание – майор и е приведен на служба в авторитетната и най-отговорна в българската армия по това време Артилерийска инспекция. В нея служат изтъкнатите генерали Бончо Балабанов, Калин Найденов, Владимир Вазов и др.
През есента на 1905 година му доверяват отговорната мисия – военен аташе в столицата на Австро-Унгарската империя. Там по време на престоя си завършва и две от висшите учебни заведения. През 1906 година е вече с чин подполковник, изпълнаващ длъжността началник-щаб на 8-ма пехотна Тунджанска дивизия. Високо оценен заради неговите способности в областта на дипломацията, Жостов е изпратен като военен аташе в Санкт Петербург и Париж за периода 1907-1909 година. Проявява се като много добър дипломат, родолюбец, с респектиращо поведение, с широка култура и познания във военната област. След завръщането си служи в свитата на Фердинанд, който високо оценява способностите му.
След завръщането си от Париж през 1910 година става командир на 3-ти артилерийски полк. От 14 март 1912 година е назначен за началник на Школа за запасни подпоручици.
Независимо от възходящата си военна кариера родолюбецът Константин Жостов не остава безразличен и следи внимателно освободителното движение в Македония и Одринско. Интересува се от случващото се отвъд българската граница. Съвсем не е случайност, че през лятото на 1912 година, като пратеник на правителството участва в тайното съвещание на Серския революционен окръг в родното му Гайтаниново, на което дейците на ВМОРО вземат решение активно да подкрепят българските части в задаваща се война.
Започва трудният път на проспериращия офицер в армията. За България назряват сериозни политически изпитания – обявяване на Независимостта й през 1908 година, подготовката на Балканската война през 912 година. В навечерието на Балканската война, вече с чин полковник, той е назначен за началник –щаб на прославената 3-та армия под командването на Радко Димитриев и участва в боевете при Люлебургас, Бунар Хисар, Чаталджа, Лозенград. При тези сражения полковник Жостов се проявява като отличен стратег и военен ръководител. Сам той споделя, „…че Люлебургас-Бунархисарската операция е една от най-забележителните операции, не само в българското, но и в европейското военно изкуство. За първи път българската войска прави пробив на подготвената преди това полева отбрана“ (Панчелиев, 2017, с. 37).
Връх на дипломатическата му кариера е включването му в състава на българската делегация за подписване на Лондонския мирен договор през 1913 година. Преди това той е технически съветник по военните работи в българската делегация за определяна на границите с Турция. Предлага и сам начертава на картата границата, която по-късно ще влезе в историята като „Линията Жостов“ (Копривленски, 2012, бр. 174)
Преговорите в Лондон са прекратени на 10 януари 1913 година, след преврат в Цариград. Жостов се връща на длъжността си началник-щаб на 3-та армия. В края на годината се подписва мирен договор между Турция и Балканския съюз. По време на Междусъюзническата война, през лятото на 1913 година, ген. Жостов отново е началник-щаб на 3-та армия. След подписването на Букурещкия мирен договор, той е назначен за командир на 1-а бригада от 7-а Рилска дивизия в Дупница, а от 25 април 1915 година поема командването на цялата дивизия. На 15 август 1915 година, за цялостната му служба в името на Отечеството, е произведен в чин генерал-майор.
През септември 1915 година в страната е обявена мобилизация от цар Фердинанд и през октомври България се включва в Първата световна война. Генерал Жостов е назначен за началник-щаба на действащата армия с главнокомандващ генерал Никола Жеков. Той заема тази длъжност до смъртта си. Цялата тежест върху бойната готовност, прехраната падат върху плещите му. В хода на военните действия през първата фаза от войната, генерал Жостов разгръща блестящите си качества на военен стратег и организатор, лично разработва редица успешни настъпателни и тактически операции, обхожда и инспектира ситуацията по бойните фронтове, но неочаквано се разболява и след неуспешна операция на апендесит умира в главната квартира в Кюстендил на 31 август 1916 година. Неговата ненавременна смърт е тежък удар за българската армия. За неговите доблестни заслуги и постижения във военното дело, организирането на стратегическо-тактически операции на армията и служба на държавата, генерал Константин Жостов е награден с редица ордени и отличия.
За този велик българин и доблестен офицер, за неговите качества, бойният му другар и приятел споделя: „Генерал Жостов е интелигентен, положителен, схватлив, работоспособен, мисли за всичко, взема бързи, смели и правилни решения“ (Савов, 2000, с. 38).
По време на войните генерал Жостов си е водил подробни всекидневни бележки (дневници), които са изключително ценен извор за живота и дейността на българската армия. От тях научаваме за преките му контакти, както с царския двор, така и с главнокомандващия българската армия генерал-майор Жеков, с българските политици и държавници, с германските, австро-унгарските и турските военачалници и монарси. През 80-години на XX век, близките и наследниците на генерал Жостов предават на Регионалния исторически музей – Благоевград изключително богат личен фонд. Той съдържа 370 броя автентични документи – лични писма, снимки, служебни документи, дневници, вещи на генерала от артилерията Константин Антонов Жостов (Алексиев, 2019, с. 25).
Със своето безупречно поведение, тактичност и достойнство, свободно владеене и общуване на френски, немски и руски език, притежаващ човечност, състрадание и чувство за справедливост, този родолюбец с пагони заслужава почит и уважение от всеки един българин, защото личности като него са гордост за България!
В негова памет между 1941 и 1944 г., когато Скопие е в рамките на България, днешният скопски квартал „Гьорче Петров“ носи името „Жостово“, а между 1934 и 1951 година село Долна Сингартия също се наричало Жостово (днес град Хаджидимово).
На генерал Жостов е наречена улица в кварталите „Триъгълника-Надежда“ и „Лев Толстой“ в София.
Be the first to leave a review.
