18 февруари – Денят, в който България осиротя: Днес се прекланяне пред живота и делото на Апостола на свободата
Има дати, които не просто маркират миналото, а пулсират в кръвта на една нация. Днес, на 18 февруари, България затихва. В този мразовит ден през 1873 година, край София, едно черно бесило пресече земния път на най-светлия син на майка България, за да го превърне в нейния вечен Апостол.
Пътят на един велик българин
Роден на 18 юли 1837 г. в подножието на Балкана, в китното Карлово, Васил Иванов Кунчев израства в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Заедно със своите двама братя – Христо и Петър, и две сестри – Ана и Марийка, той опознава обичта на дома, но сърцето му бие за нещо по-голямо.
Още млад той поема по пътя на духовното служение, но съдбата му е отредила далеч по-висока мисия – да служи не в тишината на храма, а на свободата на своя народ.
От легионер до Апостол
През 1862 г. съдбата го отвежда в Сърбия, където се включва в Първата българска легия на Раковски в Белград. Именно там, заради своята невероятна ловкост и храброст, той получава прозвището Левски – според легендата след един легендарен „лъвски скок“ по време на военни упражнения. Пътят му минава през четата на дядо Ильо войвода, а през 1863 г. го отвежда в Румъния, за да подготви най-великото дело.
Преломният момент, който променя историята ни, настъпва през пролетта на 1864 г. Навръх Великден в Сопот, пред очите на най-близките си съмишленици, той сам отрязва дългите си монашески коси. В този миг Васил Левски се превръща в мирския дякон на свободата – човекът-институция, посветил всеки свой дъх на изграждането на вътрешна революционна организация и на святата идеята за свободна и независима България.
Залавяне и величието на саможертвата
Черната зима на 1872 г. донася фаталния удар. Апостолът е предаден и заловен в Къкринското ханче край Ловеч. След тежък съдебен процес, в който той запазва достойнството си до последно, е отведен в София. Там, на 18 февруари 1873 г., той е обесен – само на метри от мястото, където днес се издига неговият паметник, за да ни напомня за цената на свободата.
Но смъртта му не бе край. Напротив – тя превърна Левски в морален стожер на нацията. Неговите мисли и днес отекват в душите ни:
„Времето е в нас и ние сме във времето – то нас обръща и ние него обръщаме.“
„Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си.“
„Ще имаме едно знаме, на което ще пише: ‘Свята и чиста република’.“
Левски не проповядваше омраза, а справедливост и равноправие. Той вярваше в разбирателството между народите и в изграждането на държава, основана на законност и свобода. Днес, 18 февруари не е просто дата в календара – това е ден на памет, признателност и отговорност към идеалите, за които Апостолът даде живота си.
Скръбният глас на поета
Нищо не описва тази болка така, както последната песен на Ботев от 1876 г. – един вечен реквием, който всяко българско сърце знае:
Обесването на Васил Левски
О, майко моя, родино мила, защо тъй жално, тъй милно плачеш? Гарване, и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачеш?
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че ти си черна робиня, затуй, че твоят свещен глас, майко, е глас без помощ, глас във пустиня.
Плачи! Там близо край град София стърчи, аз видях, черно бесило, и твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила.
Гарванът грачи грозно, зловещо, псета и вълци вият в полята, старци се молят богу горещо, жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен, вихрове гонят тръни в полето, и студ, и мраз, и плач без надежда навяват на теб скръб на сърцето.
ПОКЛОН!
Be the first to leave a review.










