МЪЛНИЯ В ТОП ПРЕСА! Знакови имена до ПП ДБ се обърнаха срещу своите. Рано ли е да допуснем версията, че Иво Калушев е психопат или ще нарушим чувствата на партийните сектанти?

Знакови имена около ПП ДБ се обърнаха срещу собствената си реторика. Случаят „Иво Калушев“ отключи вътрешен разлом. В българската публична среда рядко се случва нещо наистина показателно. Още по-рядко то идва отвътре. Случаят около Иво Калушев е именно такъв момент. Не защото е шумен. А защото изкара на повърхността нещо, което дълго време се прикриваше с лозунги, морални пози и правилна реторика. Двама публични интелектуалци, ясно асоциирани със средата на ПП ДБ, излязоха с категорични лични позиции в профилите си във Facebook. Журналистът и влогър Любо Жечев и поетът и философ Иван Ланджев не говориха като политически противници. Говориха като хора, които вече не могат да преглътнат очевидното.

Поводът не е абстрактен. Името е конкретно. Иво Калушев и ужасите случили се в хижата над Птерохан. Около него се формира ситуация, която изведе на преден план въпрос, от който партийната среда демонстративно бяга. Присъствието на 15-годишно дете в контекст, който по никакъв критерий не може да бъде определен като нормален или допустим.

Любо Жечев формулира позицията си остро. Дори грубо. Рано ли е да допуснем версията, че Иво Калушев е психопат, или ще нарушим чувствата на партийните сектанти. Изречението шокира. Но то не е диагноза. То е аларма. Аларма срещу глухотата. Срещу отказа изобщо да се говори за риска, за границата, за отговорността.

Реакцията на средата не беше насочена към същината. Никой не постави детето в центъра. Вместо това последва обичайният защитен рефлекс. Кой го казва. От кой лагер е. Какво цели. Така въпросът беше удавен в политическа лоялност.

Именно тук се появи вторият пробив отвътре. Иван Ланджев. Неговата позиция беше по-тиха, но още по-разобличаваща. Един прост въпрос. Бихте ли си оставили детето да живее с такъв човек в гората. Без теория. Без идеология. Само здрав разум. Отговорът е очевиден. Не. И точно затова въпросът предизвика дискомфорт.

Това, което прави случая толкова показателен, не е самият Калушев. А реакцията около него. Или по-точно липсата на такава. Когато хора, които иначе претендират за морално превъзходство, отказват да назоват очевиден проблем, значи реториката им е изпреварила реалността.

Случаят „Иво Калушев“ оголи механизъм, добре познат в затворени общности. Критиката към конкретно поведение автоматично се възприема като атака срещу каузата. Така личната отговорност се разтваря в колективната идентичност. Това не е демократичен рефлекс. Това е сектантски.

Най-силното внушение идва именно от факта, че критиката не идва от външни опоненти. Тя идва от хора, които години наред са били част от интелектуалния и моралния образ на ПП ДБ. Когато именно те започнат да говорят за тревога, за опасност и за граници, проблемът вече не може да бъде отречен с етикети.

Тук не става дума за лов на вещици. Не става дума и за медицински диагнози. Става дума за отказ да се приеме за нормално нещо, което не е нормално. Независимо от каузата. Независимо от политическата принадлежност.

Мълчанието около Иво Калушев се превърна в позиция. И тази позиция принуди свои хора да излязат публично и да кажат това, което мнозина мислят, но не смеят да напишат. Това е истинското събитие. Не скандалът. А вътрешният срив на реториката, когато се сблъска със здравия разум.