На 92 години и с изправен гръб. Учителката, която не позволи на времето да ѝ вземе достойнството

Има хора, при които възрастта не се усеща като край, а като натрупване на светлина, и когато прекрачиш прага на дома им, не гледаш часовника, а мълчиш за миг, защото усещаш, че си попаднал на място, където животът е живян смислено, подредено и честно. Така ни посреща Анна Грозданова. На 92 години. Спокойна. Усмихната. С поглед, който не търси одобрение, защото никога не го е търсил. Тя е от онова поколение учители, за които училището не беше работно място, а сцена на характер, където всяка дума се премисля, всяко дете се усеща и всяка грешка се поправя не с наказание, а с разговор. „Учителят не влиза в час, за да си каже урока, а за да запали свещ в тъмното“, казва Анна Грозданова и тези думи не звучат като красива мисъл, а като обобщение на живот, минал през класни стаи, изпити, трудни деца, бедни семейства и години, в които възпитанието беше не по-малко важно от знанието.

Екипът на Топ Преса я среща в дома ѝ в Благоевград, където книгите не са украса, а част от ежедневието, а спомените не тежат, а топлят. Тя не говори за себе си с патос, не изрежда заслуги, не брои поколения ученици, макар че са стотици, защото за нея учителството никога не е било повод за самохвалство, а тиха отговорност. „Всяко дете е отделен свят. Не можеш да влезеш в този свят със сила. Трябва да почукаш на вратата му със сърце. Ако не обичаш децата, нямаш място в класната стая“, казва тя и в този момент разбираш защо учениците ѝ я помнят и днес.

Анна Грозданова е живяла във време на мастилници, тетрадки с правописни грешки, поправяни с търпение, и класни стаи, в които тишината не беше страх, а уважение. Но тя не е човек, който е останал в миналото. Тя чете всеки ден. Следи света. Интересува се. „Мозъкът е като мускул. Ако не го упражняваш, отслабва“, казва тя и добавя нещо, което рядко се чува днес. „Прощавам бързо. Не задържам лошо. Гневът разяжда човека отвътре.“

Тя не осъжда новото време, не противопоставя поколения, не размахва пръст. Наблюдава. Анализира. „Децата днес знаят много. Имат всичко в телефоните си. Но информацията не е знание. Знанието остава, когато забравиш наученото. Тъжно ми е, че живата връзка се губи, защото нито един екран не може да замени погледа на учителя, който ти казва, че можеш“, казва Анна Грозданова и думите ѝ звучат като диагноза, не като упрек.

На 92 години тя помни имената на учениците си, интересува се от съдбите им и говори за тях така, сякаш са напуснали класната стая вчера. Защото за истинския учител няма бивши деца. Има хора, за които си носил отговорност. И това не свършва с пенсията.

Тази среща не е разказ за миналото. Тя е огледало за настоящето. Показва как се остарява с достойнство, без ожесточение, без завист и без шум. Показва как човек може да остане изправен, когато времето около него се променя рязко и често без посока.

Диамантеното поколение на 80, 90 и 100 години си отива тихо. С него си отиват живи уроци, които никой учебник не може да замени. Затова Топ Преса и Сдружение „Форум регионални медии“ започват да събират тези истории, за да не се изгубят, за да останат като мост между поколенията, които рядко се чуват, но имат какво да си кажат.

Ако познавате човек от това поколение, който заслужава да бъде чут и запомнен, напишете ни. Ние ще отидем при него. Защото понякога една усмивка на 92 години е цяла история.

Текст по интервю и идея на Гергана Иванова
Материал за Топ Преса
Благоевград, 2026 г.