Борисов „оцелява“, ДОЙЧЕ ВЕЛЕ „разобличава“: как се произвежда политическа психодрама от един телевизор
-
- февруари 4, 2026
Има текстове, които не анализират политика, а я заменят с литература — при това не от най-взискателната. Колонката на Веселин Стойнев за интервюто на Бойко Борисов в Дойче Веле е точно такъв пример: много диагнози, малко доказателства; много внушения, малко логика; щедро раздаване на „клейма“ и „петна“, сякаш журналистиката е химическо чистене на чужда репутация. А когато това идва под шапката на Дойче Веле — медия, която у нас често се самопредставя като „европейския стандарт“ — ефектът е почти комичен: получаваме не европейска хладнокръвност, а балкански нравоучителен фейлетон, маскиран като политологичен разбор.
Още в началото Стойнев обявява, че било „трудно извънпатологично“ да се анализира поведението на ГЕРБ и Борисов, после добавя „психиатрична“ идея и „мания за величие“. Това може да звучи ефектно, но е и стар публицистичен номер: когато нямаш твърд факт, патологизирай опонента. Така не оборваш позиции — обезсмисляш човека. Политиката обаче се движи от интереси, механизми, институции и числа, не от телевизионна психоанализа по поръчка. Колкото повече един текст настоява на „диагнози“, толкова по-малко остава място за проверимото.
Колонката едновременно внушава, че оставката е „прибързана“, но и че била резултат от натиск на опозицията и президента. Е, кое е? Ако натискът е реален и обществената температура е висока, решението може да е спорно, но „прибързаността“ вече не е самодостатъчно обвинение — тя става оценка, а не факт. Допълнително се подхвърля „сякаш никой не знае“, че протестите били „точно заради бюджета“. Това „точно“ е публицистична магия: протестите почти никога не са заради един-единствен параметър, а заради натрупване от политики, доверие, комуникация и усещане за несправедливост. Да сведеш всичко до една причина е начин да напишеш по-остър текст, не по-вярна картина.
За конституционните промени авторът се възмущава от последиците и ги лепва като етикет най-вече на ГЕРБ, въпреки че сам признава, че са минали „не само с гласовете“ им. Получава се удобен морален монтаж: когато нещо е било представяно като „реформа“ — значи е „общо дело“, когато удари по процедурата — изведнъж има един главен виновник. В реалния свят отговорността за конституционна архитектура е споделена от всички, които са я гласували, редактирали и защитавали публично. Ако ще се говори честно, трябва да се изредят конкретните решения, кои партии са ги подкрепили и защо, а не да се раздават присъди на принципа „кой ми е по-удобен за отрицателен герой“.
Твърдението „ГЕРБ няма да се занимава със съдебна реформа“ се поднася като окончателна присъда, но без да се уточни какво точно се има предвид под „съдебна реформа“ — конституционни промени, законодателство, кадрови механизми, контрол върху прокуратурата, антикорупционни правила, процесуални изменения. В публицистиката „никаква“ е любимата тоталност: не ти трябва да спориш по текстове, стига да обявиш, че отсреща няма воля и да разчиташ читателят да кимне по инерция.
Най-ефектният, но и най-безплодният пласт е театралната метафорика: „мазно турско кафе“, „синьо уиски“, „мизансцен“. Сценографията замества фактологията, защото сценографията не се проверява. Да, може да има лицемерие и двоен стандарт в политическите отношения, но ако искаш да звучиш като разследване, трябва да покажеш механиката: кой какво е предложил, кой как е гласувал, кой с чии гласове е минал, какво е договорено публично и кое е било условие. Вместо това се рисува картина на салонни интриги, а после се пита защо „по-малкият“ бил толкова важен. Понякога „по-малкият“ е решаващ, когато държи ключови гласове в конкретни ситуации, процедурно време, комисии, кадрови решения. Това не е мистицизъм — това е парламентарна аритметика. Напитките не я обясняват.
Кулминацията е тезата, че Борисов щял да има „единствения отявлен враг“ (ПП–ДБ) и „стратегически изход“ (Радев), който „може“ да го облекчи от „клеймото“. Забележете как текстът плува в условности — „може“, „ако“, „тогава“ — и после ги продава като „разбра се“. Не, не „се разбра“; авторът предположи. И това не е проблем само по себе си — прогнозите са условни — проблемът е тонът на окончателност, с който хипотезите се превръщат в присъди. Ако има данни за договорки или канал за влияние — да се посочат. Ако няма — честно е да се каже, че това е интерпретация, а не „разкритие“.
Най-парадоксалното е, че текстът се опитва да изглежда като европейски строг, а всъщност е локално пристрастен: психо-етикети, морални печати, театрални метафори и подбор на „виновник“ по вкус. Европейската журналистика, за която Дойче Веле у нас често претендира, е скучна: цитати, контекст, проверими твърдения, ясни разграничения между факт и мнение. Тук имаме обратното: мнение, което имитира факт, за да звучи като присъда — с бонус чувство за превъзходство, което трябва да мине за „стандарт“.
Да, ГЕРБ има какво да обяснява — от кадрови избори до политически компромиси. Но когато критиката се прави като психологически портрет с реквизит „кафе и уиски“, получаваме не контрол над властта, а контрол над настроенията. А властта не се контролира с внушения. Контролира се с конкретика. Топ Преса – коментар.
Be the first to leave a review.
