Прогноза на toppresa.com: ПП–ДБ вървят към студен душ на изборите — слаб резултат и отлив към Радев

ПП все по-малко прилича на движение за промяна и все повече на затворен клуб, в който „моралът“ се вади като печат за удобните и като тояга за неудобните: Кирил Петков — човекът, чийто авторитет дълго беше гръбнак на проекта — изведнъж „поема отговорност“ и си тръгва (или го изпращат) по повод изцепки на районни/общински фигури, при това в обяснение, което мнозина четат като „на база нищо“, докато при далеч по-тежки сътресения в миналото лидерското място не помръдна и милиметър; това несъответствие е политическият отпечатък на проблема — отговорност се играе избирателно, когато трябва да се затвори тема или да се отвори място, не когато обществото реално я изисква. В същото време хора, които публиката свързва с изграждането на партията и нейния образ — Лена Бориславова, съпругът ѝ, Даниел Лорер и други разпознаваеми лица — биват изтласквани/изхвърляни по начин, който изглежда обиден, подмолен и „по учебник“ за вътрешни разправи, а най-показателното е не самото действие, а омертата след него: намеци има, „мръсно“ се подсказва, но нищо не се казва докрай — сякаш всички са вързани с обща тайна и общ страх, че ако проговорят, ще рухне не един човек, а цялата витрина.

Тук влиза и старият срамен епизод със записа на Радостин Василев — лакмусът, който тогава би трябвало да доведе до тежка политическа хигиена, а вместо това мина с обяснения, контраобяснения и запазване на властовата йерархия; и точно заради това днешният театър „поемам отговорност“ звучи на мнозина като евтин реквизит, не като морален акт. На този фон напрежението ПП–ДБ не е „шум“, а закономерност: Асен Василев, вече обвиняван от свои и чужди в авторитарен маниер, демонстрира към партньора не съюзническа равнопоставеност, а управленски натиск, облечен в условия — първо „без лица, изключени от партии“ (формула, която уж е принципна, но на практика се чете като персонален куршум и намек към конкретни имена), после „внедряване на Gen Z“ (прекрасно за плакат, удобно за подмяна: вместо политическа тежест — подбираеми „герои“ за TikTok, които светят добре на камера и мълчат добре в зала), и накрая истинското, ключовото — да се запази разпределението на квотите, тоест да не се пипа реалната власт в коалицията. Това не е разговор за обновление, а ултиматум за контрол: забрани за едните, витрина за публиката и бетон за квотите — тройна система за „извиване на ръце“, която неизбежно взривява ДБ отвътре, защото ги поставя пред унизителния избор или да преглътнат и да изглеждат като прикачено ремарке, или да се опънат и да бъдат изкарани „развалящи коалицията“; а когато симпатизантите на „градската десница“ вече говорят за непочтени тактики и принуда, проблемът не е в коментарите — проблемът е в доверието, което се изпарява на живо.

И докато те се надяваха протестната енергия да ги изстреля като „големите победители“, политическият терен се промени: появата/активирането на Румен Радев (каквото и точно да значи това в конкретната ситуация) им отрязва кислорода, пресича разказа „ние сме единствената алтернатива“ и вкарва в играта по-силна, по-лесно разпознаваема антитеза, която може да прибере разочарованите — особено онези, които гласуваха за ПП не защото припознават неолиберален курс и кадрова инженерия, а защото искаха чук срещу статуквото; ако днес усещат „зависимости“, вътрешни чистки и високомерни квотни пазарлъци, те няма да пишат анализи — просто ще сменят адреса на протеста. А в избори се печели не с морални декларации, а с мобилизация: ГЕРБ и ДПС имат твърди ядра, машини и навици, докато ПП–ДБ разчитат на по-капризен, морално взискателен и лесно отблъскващ се градски вот; затова всяка демонстрация на вътрешна война, всяка публична сцена „ние ще ви казваме кои да слагате в листите“ и всяко бягство в омерта е подарък за опонентите. Ако тази линия продължи — намеци без истина, принципи като параван, Gen Z като украса и квоти като фетиш — коалицията може и да се „разбере“ формално, но да се срине съдържателно: да влезе в изборите гола, да излезе с неочаквано слаб резултат и да се чуди после как „уж всички бяха срещу статуквото“, а накрая статуквото пак брои мандатите.