Токсичният ореол на Ахмед Доган: защо близостта до „центъра“ се превръща в политическа присъда
-
- януари 16, 2026
Антон Манолов
В българската политика има малко фигури, около които митологията е толкова устойчива, колкото около Ахмед Доган. Десетилетия наред той беше възприеман като „балансьор“, „архитект на стабилността“, „философ на прехода“. Но когато отстъпи реториката и остане сухият фактологичен анализ, изплува един тревожен и повтарящ се модел: всеки, който застана плътно до Доган в ключова битка, плати висока цена.
Списъкът е дълъг и показателен. Хасан Азис – дългогодишен кмет и символ на местната власт на ДПС – бе постепенно изолиран и политически обезсилен. Биршен Ибрямова и съпругът ѝ – публично защитавани, а после без колебание оставени на произвола на бурята. Илхан Кючюк – дълго време представян като „европейското лице“ на партията, но лишен от реална автономия и стратегическа тежест. Рамадан Аталай и редица други фигури, които в различни моменти са били част от вътрешния кръг, днес са или маргинализирани, или напълно извадени от играта.
Това не са случайни биографии, а симптоми на системен проблем. Моделът „Доган“ не търпи съмишленици – той допуска единствено временни изпълнители. Лоялността не е капитал, който се натрупва, а разходен материал. В този смисъл близостта до лидера не е гаранция за защита, а риск, който с времето почти неизбежно се реализира.
Токсичността на този модел не се изразява в скандали или шумни конфликти, а в нещо далеч по-опасно – в ерозията на политическата субектност. Хората около Доган рядко падат като герои или дори като открити опоненти. Те просто биват „изпържени“ – компрометирани, износени, лишени от доверие както вътре в партията, така и извън нея. Политическата им биография се превръща в предупреждение за следващите.
В дългосрочен план това има разрушителен ефект не само върху конкретни личности, но и върху самата партия. Когато кадровият елит се възпроизвежда чрез страх и зависимост, а не чрез идеи и автономност, резултатът е организационна стагнация. Липсата на реален вътрешен плурализъм води до интелектуално обедняване и стратегическа късогледост.
Ахмед Доган често е описван като „гросмайстор“ на политическите шахматни дъски. Но всяка шахматна партия има смисъл само ако фигурите имат стойност. Когато пешките, офицерите и дори цариците се жертват без стратегическа необходимост, играта не е гениална – тя е деструктивна.
Историята вече е дала своята оценка: близостта до Доган не изгражда политически лидери, а ги изчерпва. И докато този модел не бъде осмислен критично – отвътре и отвън – АГАТА ще продължи да произвежда не бъдеще, а политически пепел.
Be the first to leave a review.
