Филип Буков, протестите и НЗОК: въпроси за морала и публичната отговорност
-
- януари 9, 2026
През декември 2025 г. актьорът Филип Буков се появи в общественото пространство не в обичайната си роля на артист или телевизионно лице, а като активен участник и говорител на протестите срещу държавния бюджет. От трибуната на улицата той говореше за корупцията, за разпада на институционалното доверие и за младите хора, които не виждат перспектива в България. Послания, които намериха отклик именно защото идваха от публична фигура извън политическия елит.
Няколко дни по-късно Буков направи още едно важно публично изявление – този път чрез личните си профили в социалните мрежи. Той заяви, че му е било предложено финансово възнаграждение, за да бъде „по-тих“ и да ограничи гражданската си активност. Това твърдение, макар и без последвало официално разследване, се вписа органично в обществените подозрения за задкулисни механизми за влияние върху неудобни гласове.
Именно на този фон появата на Филип Буков като рекламно лице на Националната здравноосигурителна каса предизвика сериозен обществен дебат. НЗОК не е частен търговски субект, а държавна институция, финансирана изцяло с публични средства. В рекламното послание актьорът уверява, че институцията „наистина е чула гласа на пациента“.
Тук въпросът излиза извън рамките на договорите и законосъобразността и навлиза в територията на морала и символиката.
В своя коментар, публикуван във Facebook страницата „Веселин Стаменов – писател“, авторът поставя акцента не върху конкретната личност, а върху по-дълбокия проблем на българския публичен живот – бързата подмяна на морални роли и обществена памет. Според него най-опасното не е самото участие в реклама, а контрастът между вчерашната гражданска реторика и днешното институционално говорене, което създава усещане за морална непоследователност.
Стаменов подчертава, че протестът не е еднократен акт на емоция, а дългосрочен морален ангажимент. Когато публична фигура заеме ролята на говорител на общественото недоволство, тя неизбежно поема и отговорността за последващите си действия, особено когато те са свързани с държавни институции.
Казусът с НЗОК придобива още по-силен заряд в контекста на българската здравна система – система, в която лечението на деца и тежко болни хора често зависи от дарителски кампании, капачки и SMS-и. В такава среда посланието, че „гласът на пациента е чут“, звучи за мнозина като PR формула, а не като преживяна реалност.
Никой не твърди, че Филип Буков е извършил нарушение или престъпление. Но обществото има пълното право да задава въпроси. Защото доверието не е неутрално състояние – то се печели трудно и се губи лесно, особено когато думите и действията започнат да си противоречат.
Както напомня и Веселин Стаменов в своята публикация, публичните фигури не носят отговорност само за това какво казват, а и за това кога и от чие име го казват. В този смисъл казусът „Филип Буков“ далеч надхвърля конкретната личност и се превръща в симптом на по-широк обществен проблем – ерозията на моралните ориентири в публичното пространство.
А докато тези ориентири се размиват, въпросът остава отворен:
ако институциите наистина чуваха гласа на пациента, щеше ли България все още да разчита на капачки, за да спасява животи?
Be the first to leave a review.
