Ексклузивно за „Топ Преса“: Хиляди мюсюлмани все още живеят с наложени имена Историкът Пламена Стоянова обяснява защо не всички се върнаха към рождената си идентичност след 1989 г.

Интервюто с историка Пламена Стоянова започва с нейния личен ангажимент към темата. Родена през 1979 г., тя попада на необичайни архиви докато е студентка по история – документи за насилственото покръстване на българските мюсюлмани по време на Балканските войни, което ѝ променя посоката на изследванията. Още тогава тя не знае, че това е било официална държавна политика на Царство България с помощта на Българската православна църква. В годините на дисертацията ѝ темата се разширява – ромите мюсюлмани, преименувани по време на социализма, влизат в фокуса ѝ. След показването на сайтове с архивни снимки, посветени на т.нар. „Възродителен процес“, тя започва да документира и явлението на масовото преименуване на турското население след 1984 г.
Стоянова подчертава, че преименуванията през 80-те са кулминация на политика, провеждана десетилетия. В периода 60-те и 70-те години срещу по-малките групи мюсюлмани – помаци и роми – са предприемани преименувания, но насилственото преименуване на турците започва едва през 1984 г. Тя уточнява, че за българските мюсюлмани и ромите става дума и за покръствания; за турското население – не. Властите през комунистическата епоха не се интересуват толкова от религията, колкото от заличаването на видимите белези на исляма – забранени шалвари, фереджета, обрязване на момчета, затворени училища. За турците преименуването се случва изключително бързо – за около три месеца спрямо години, както е при ромите.
Когато през декември 1989 г. решение на ЦК на БКП разрешава връщането на рождените имена на мюсюлманите, Стоянова установява неочаквано явление – не всички се възползват. Привидно свободата вече е факт, но много от преименуваните изчакват или не предприемат процедурата. Причините са комплексни. Политическата промяна създава надежда за някои, но за други остава подозрение. Боязън от загуба на работа, липса на доверие, че режимът е действително променен, унищожени документи, които не позволяват съдебна процедура, са сред препятствията. Стоянова цитира интервюиран, който казва: „Как можаха навремето за една нощ да ни преименуват, а сега, за да си върна името, трябва през съд да мина, че и пари да давам! Ами не, няма.“
Съществена причина е, че част от изселилите се в Турция, получават турски документи с рождените си имена и не минават през процедурата в България. За тях удобството и административната сложност ги водят към решение да не се връщат официално към старото си име. Други пък преценяват, че задържането на българско име ще намали дискриминацията – например някои журналисти и академици. Стоянова отбелязва, че по повод на една и съща фамилия позиции се различават – баща връща името, децата не го правят и това често създава разделения в семейството.
В разговорите си тя установява, че травмата от смяната на името и идентичността е реална. Хората са огорчени от държавата, но рядко насочват обидата към сънародниците си. Паметта за военните блокади, за шока и бързината на преименуването е жива. Някои от разговорите разказват за помощ от българи съседите, но това не е променило системата. От турци, които живеят в Турция, се излъчва носталгия към България – макар да цитират и насилствената смяна на имената, у тях останала топлината към родния край. Процесите на завръщане са реални само за голяма част от възрастните поколения.
Изследването на Пламена Стоянова демонстрира, че въпросът за името е повече от административна стъпка. Той е въпрос на идентичност, на историческа справедливост, на избор – който не винаги е лесен. Решенията на хората са индивидуални и комплексни. Те са повлияни от страхове, документи, социално положение и семейни динамики. Стоянова отчита, че няма достоверна статистика кой процент отказва да си върне името – знаем само, че мнозинството го прави, но значим брой не.
Интервюто с този историк ни припомня, че преименуването на езика на държавата след 1989 г. не е автоматична победа на свободата. То е процес, който изисква лично решение, документирана история и институционална готовност. За много хора преименуването е оставено като „трябва“ за бъдещето, не като „мога“ сега. И днес остава въпросът – колко от тях са се върнали и колко още носят име, наложено по време на режим, превърнат в сянка на самоличността им.