„Питах я дали да ѝ донеса бонбони… и вече няма отговор“ – Синът на загиналата край Ямбол жена разплака България с тези думи
-
- ноември 18, 2025
На пътя Ямбол – Чарган животът отново бе прекършен. Този път – живот на майка, на баба, на човек, който е преминал през десетки изпитания и е запазил доброто в себе си. След тежката катастрофа, в която загива 77-годишна жена, а други двама бяха откарани в болница, България чу една история, която не може да остави никого безразличен.
Под публикация на Радио 999 нейният син – Деян Димитров, остави думи, които разтърсиха хиляди българи. Думи на човек, загубил всичко в миг. Думи, които не просто стряскат – те променят. Думи на един син.
„Загиналата жена за съжаление е майка ми…“
Деян живее в чужбина. От една година не е прегръщал майка си. Бил си е взел билет – за идната събота. Щял е да се прибере, да я види, да ѝ занесе любимите бонбони.
Нека чуем неговия глас – глас, който никой журналист не би могъл да пресъздаде по-силно:
„Загиналата жена за съжаление е майка ми. Бях си взел билет за идната събота да се прибера в Ямбол да я видя, че от една година не се бяхме виждали, защото живея в чужбина. В събота се чухме за последно да я питам за едни бонбони да и вземем, които много обичаше.. Тя нямаше търпение да ни види, и аз също.“
Тези думи пробождат. Защото всички знаем: животът често си тръгва точно когато сме най-близо да се срещнем отново.
Жена, живяла за другите
„Винаги беше готова да даде и последното си парче хляб да помогне на някого в трудна ситуация, дори и тя самата да е в такава. Истински ангел беше за всички! Изгледа сумати внуци и премина през какви ли не нечовешки и трудно изпитания сама в живота без да иска от никой.“
Майка, жена с огромно сърце, преживяла трудности, за които повечето хора дори не предполагат. И точно такава жена става жертва на нещо, което в България ни убива ежедневно – безразсъдството на пътя.
„И накрая – какво?“
Синът задава въпроси, които всички ние си задаваме след всяка трагедия. Но разликата е, че за него това не е статистика, а лична вселена, разрушена за секунди.
„И накрая какво? Хора зад волана без малко култура и търпение да изчакат на знак „СТОП“ да преобразуват живота на други в тъга и сълзи…“
Болка, недоумение, гняв – всичко отеква в тези няколко реда.
22 години по-късно – същите грешки
Историята му не започва вчера. Преди 22 години той самият е катастрофирал на място с неработещ светофар.
„Причината да го пуснат беше, че аз катастрофирах там с моята кола, като на мен също ми беше отнето предимството, но от пиян шофьор на неработещ светофар.“
И въпреки това – нищо не се променя. Отново кръстовище, отново пропуснат знак, отново погубен живот.
„Каква работа ще свършат тези повдигнати ленти?“
Деян гледа мястото на инцидента и задава един от най-болезнените въпроси:
„Каква никаква работа ще свърши тези повдигнати ленти на пътя… Дори и с тях, хората отново ще преминат безотговорно. Или слагате кръгово, или светофар на такова място.“
Това не е мнение. Това е вик. Молба. Опит трагедията на една майка да не се повтори за друга.
„Молбата ми към всички шофьори е…“
И най-тежкото в думите му е не болката, а надеждата. Надежда, че поне някой ще чуе:
„Молбата ми към всички шофьори е да бъдете повнимателни…
Бъдете живи и здрави и дано тая пробита държава да се оправи някога…. Всичко зависи от нас!“
Това не е само зов за разум. Това е последното желание на един син към всички нас – да не преживеем това, което той преживява.
Когато една майка си отива, не умира само тя – умира част от света
Тази история не е просто „поредната новина“. Тя е напомняне. Че зад всяка катастрофа стои нечий свят, нечие дете, нечия майка. Че всяко „само една секунда“ на пътя може да направи разлика между живот и смърт.
И че българските пътища няма да станат безопасни от знаци и ленти – а от хора, които карат с разум, с уважение към другите… и с мисъл, че от другата страна винаги стои нечий живот.
Be the first to leave a review.
