„Рангелова срещу реалността! Новата такса „смет“ не е данък страх — измеримост и справедливост вместо стари удобства.

В този анализ на Топ Преса разглеждаме критично тезите на народния представител от „Възраждане“ Цвета Рангелова за „непосилната“ финансова тежест от новата методика за такса битови отпадъци, очакваното въвеждане на еврото и промените в осигуровките и данъка върху дивидента. Проблемът описан подробно с Чат Джи Пи ти на фейсбук стената и. Характерно за подобни алармистки позиции е, че събират в едно различни по природа процеси, за да създадат усещане за неизбежен удар върху домакинствата. Икономическата логика, както и замисълът на реформата, сочат обратното: правилата за таксата „смет“ се променят, за да станат по-справедливи, по-прозрачни и по-обвързани с реалното потребление на услугата. Това не е „данъчен трик“, а корекция на дългогодишна системна несправедливост, при която размерът на такса, свързана със себестойността на конкретна услуга, зависеше от данъчната оценка на имота – индиректен показател за благосъстояние, но нерелевантен към количеството отпадък.

Реформата въвежда принципа „замърсителят плаща“, като позволява на общините да изберат между измерими и контролируеми бази – количество или обем отпадък, брой ползватели, брой и обем съдове и честота на извозване. Тази промяна създава директни стимули за намаляване, разделно събиране и оптимизиране на честотата на услугата. Плаща повече този, който генерира повече отпадък или поръчва по-интензивно обслужване; плаща по-малко домакинството, което организира потреблението си по-рационално. Твърдението, че „категорично“ ще има неколкократно поскъпване за всички, не издържа на проверка: числата ще бъдат различни по места, защото зависят от местните параметри и от поведението на домакинствата. Някои ще платят повече, но други – по-малко; това е и целта на една такса, чиято база е реалното ползване, а не цената на квадратния ви метър.

Аргументът „общините не са готови“ също не оправдава нова отсрочка. Ако е вярно, че само част от местните власти са технически и организационно подготвени днес, това е сигнал за ускорена административна подкрепа, стандартизирани ИТ решения, шаблони за местни наредби и публични калкулатори, за да се очертаят ефектите за различни типови домакинства. Отлагането възпроизвежда статукво, в което кръстосаното субсидиране е невидимо, договорите с оператори са по-трудни за контрол, а гражданите нямат пряка връзка между поведение и сметка. Реформата, напротив, вкарва измеримост и сравнителимост – предпоставка за по-строга отчетност на разходите по чистотата и по-голям натиск за ефективност. Да запазим старата база още една година означава да продължим да плащаме „на тъмно“ и да обезсмислим усилията на онези, които вече намаляват и разделят отпадъка си.

Въвличането на еврото като плашило в тази дискусия е логическа грешка. Преходът към единната валута се прави при фиксиран курс и с предварително известни правила за закръгляване и двойно обозначаване на цените – административни механизми, които ограничават възможностите за спекулативно прехвърляне на маржове. Историческият опит от държавите в еврозоната показва ограничени еднократни ефекти, когато институциите прилагат правилата стриктно, а регулацията е активна. Инфлацията е функция най-вече на енергийни цени, производителност, пазари на труда и фискални решения. Да се приписват „галопиращи“ цени на самия акт на приемане на еврото пренебрегва фактите и размива отговорността там, където тя е – в политиката на надзор, конкуренция и прозрачност. Ако в конкретни сектори има опити за необосновано поскъпване, лекът е засилен контрол и санкции, а не „замразяване“ на реформи, които правят други системи по-справедливи.

Смесването на темата за такса „смет“ с обсужданите промени в осигурителната вноска за фонд „Пенсии“ и възможното увеличение на данъка върху дивидентите създава медийно внушение за „комбиниран удар“, но не помага на разбиране на нито една от мерките. Осигуровките и данъчната политика са отделен разговор – за устойчивост на пенсионната система, за структурата на приходите и влиянието върху инвестициите. Таксата за отпадъци е цена на услуга, която трябва да покрива разходи за събиране, транспортиране, третиране и депониране при спазване на екологични стандарти. Да държим тази цена прикована към данъчната оценка на имота не прави услугата по-евтина – прави я по-нечестна и по-непрозрачна.

Политическата икономия на отлагането винаги е изкушаваща: тя позволява да се печели време и популярност, без да се решават структурните дефицити. Но цената е реална – загуба на доверие, разкъсана логика на стимули, риск от провал в целите за рециклиране и по-високи бъдещи сметки поради неефективност, които така или иначе плащаме, само че скрити. Пътят към по-ниски сметки за част от домакинствата минава през възможността да избират по-малки съдове, по-рядка честота, да намаляват смесения отпадък чрез разделно събиране и да виждат в реално време как това се отразява на сметката. Там, където има риск от резки промени за уязвими групи, инструментът са таргетирани облекчения и временни компенсатори – точно насочени, временно приложени и прозрачни, вместо „едро“ отлагане за всички.

В крайна сметка, тезите на Цвета Рангелова за „непосилната“ тежест от новата ТБО, подкрепени с реторика за еврото и „галопиращите“ цени, са политически удобно обобщение, но икономически неточни. Реформата не обещава чудеса, но поправя фундаментална грешка в дизайна: прави таксата зависима от ползването и въвежда отчетност. Ако общественият интерес е да има по-справедлива система и предвидими сметки, то правилният избор е навременно прилагане с добра подготовка, а не поредно отлагане. Топ Преса застава зад анализа, че реалното намаляване на финансовата тежест идва от правилно подредени стимули, прозрачно местно ценообразуване и активен контрол – не от страха, че промяната непременно е по-лоша от статуквото.