Слепотата, която вижда повече от нас
-
- октомври 7, 2025
Излизаш на улицата, слънцето изгрява, светът се буди. За теб това е просто сутрин. За него е битка. Димитриос Боскос от гръцкия град Драма – човек, който не вижда с очите си, но вижда с душата. Вижда липсата на съчувствие, безразличието и арогантността, които ние, зрящите, сме приели за нормалност. Той върви с бял бастун и с достойнство, което не се купува. А около него – град, пълен с хора, които виждат, но не разбират.
Една сутрин, още преди градът да се събуди, той излиза. Тротоарите са празни, улиците тихи, въздухът чист. Няма коли, няма маси и столове, няма препятствия. Само той и свободата. Върви спокойно, минава пешеходните пътеки без страх. За кратко забравя, че е сляп. Защото в този кратък миг светът е такъв, какъвто трябва да бъде за всички. Без бариери. Без шум. Без егоизъм.
Но свободата свършва, щом градът се събуди.
Кола върху тротоара. Мотор, който се движи там, където ходят хора. Един случаен минувач, който се блъска и псува. И пак той, Димитриос, седи тихо, без гняв, само с тъга. Пита ни в мислите си: защо трябва да излизам по тъмно, за да живея като всички?
Този въпрос е шамар за обществото. За общините, които не мислят за достъпност. За гражданите, които смятат тротоара за свое частно паркомясто. За всеки от нас, който подминава човека с бастун, без да се замисли как изглежда градът през неговите сетива. „Топ Преса“ реши да разкаже неговата история не за да събуди съжаление, а за да събуди съвест. Защото човещината не е услуга, а дълг.
Наш репортер го срещна случайно в Драма. Беше ранно утро и Димитриос вървеше бавно, с увереността на човек, който познава всеки звук на града. Размениха няколко думи, после разговорът стана дълбок. Той не се оплакваше. Говореше спокойно, с онзи тих глас на хората, които вече са се примирили, но не са се отказали. Разказа как нощта е неговото време – защото тогава улиците са свободни, а светът по-тих.
Журналистът ни го слушаше и мълчеше. После записа думите му, без да променя нито една. Защото тази история не се нуждае от украса. Нуждае се от сърце. И точно затова „Топ Преса“ реши да я публикува – не като новина, а като човешки урок. За да покаже, че журналистиката не е само шум и сензации, а и отговорност към онези, които не се чуват.
Истинската слепота не е в очите. Тя е в нас. В способността ни да гледаме, без да виждаме. Димитриос Боскос от Драма ни показва, че зрението няма нищо общо с осъзнаването. Той не иска специално отношение, а само нормално. И ако след прочитането на тези редове дори един човек премести колата си от тротоара, една община оправи настилката, или едно дете попита защо някой ходи с бял бастун, тогава историята му ще е имала смисъл.
Защото героите не винаги носят ордени. Понякога просто вървят бавно, с бастун в ръка и светлина в сърцето.
Be the first to leave a review.
