Картофеното царство на Родопите: където трудът не спи дори при залез
-
- юли 31, 2025
Между Медени поляни и безкрайните гори се крие друг свят – свят на смирение, ръце в пръстта и безмълвна благодарност към земята
Репортаж на Даниела Милчева, специално за Топ Преса
Родопите имат много лица – сурови, тайнствени, мистични. Но има едно лице, което най-често остава скрито зад мъглите и залезите – лицето на труда. Лицето на обикновените хора, които не питат къде е държавата, не чакат инвестиции и не разбират думата „уикенд“. Те знаят само едно – картофът се сади навреме, плеви се навреме и ако Господ е милостив, ще го извадиш с чест от земята.
Пътувайки по черния път след Медени поляни, с прах по стъклата и аромат на бор в дробовете, видяхме как гората рязко отстъпва. Не за дъска или бетон, а за картофена нива. Без предупреждение. Без шум. Един праволинеен кръп от земя, пробит от зелени стръкчета и заграден сякаш от въздуха.
Но онова, което ни спря, не беше нивата. А нейните обитатели. Отдалеч приличаха на шарени топки, пуснати от дете сред картофите. Цветни, ниски, неподвижни. Когато приближихме, топките се изправиха. Бяха хора. Седем души. Превити, загледани в редовете си, с шапки, които едва покриваха лицата им. Една от жените имаше найлонови ръкавици, друга – само ръце, изранени до нокти.
Плевяха.
Това е Родопският ритуал – не камбана, не телевизор, не интернет. Плевене. Без звук, без музика, без заклинания. Само вятърът, който понася мириса на земята, и вечерната светлина, която ги обгръща като молитва.
Когато минахме покрай тях, хората не спряха да работят. Само вдигнаха ръка – да поздравят. Кратко, скромно, почти тържествено. Не търсеха внимание, не се усмихваха с престорена учтивост. Просто казаха с жест: „Да знаете, че сме тук. И че работим.“
И после си продължиха. С гърбове, превити от години, с тела, прегърбени от отговорност. Без оплакване. Без патетика. Те не искат камери, не искат хвалба. Те искат да има реколта. И след нея – зима. И след нея – пролет. И пак да се сади.
Докато светът говори за устойчиво земеделие, нови технологии и дигитална трансформация, в Родопите хората продължават да говорят със земята на най-древния език – с ръце. А ръцете им са груби, но истински. Като тази планина. Като този картоф. Като тази тишина, която казва повече от всяка реч.
И в този смисъл – Родопите не са просто география. Те са урок. Скромен, честен и тих. Но запомнящ се.
Be the first to leave a review.
