СТАРА НА СЛАВА НА НЕВРОКОП: ЗА ИЗКУСТВОТО НА ТЪКАЧКИТЕ

РОДИТЕЛИТЕ НА ВЕРА МАКРИЕВА

Допреди 21 години в село Кремен живяла най-изкусната тъкачка в цяло Гоцеделчевско. До нея се допитвали жените, от нея вземали модели. Тя пък се учела от своята майка, а по-късно предала щафетата на дъщерите си …

Разговарям с Вера Макриева – една от щерките на баба Калина Джарлиева от Кремен.

„Посветих на тъкането 35 години от живота си – разказва тя.. – Бях разположила стана в хаята и когато си дойдех от работа, право там отивах. Имах една леля, която постоянно ми се караше, че не си почивам. А аз с тъкането се успокоявах. Пък и работата увлича. Все си казваш: още малко, още малко… Особено когато правиш фигура, искаш непременно да я видиш завършена. Бях млада, издържах. И на работа тичах, и домакинство въртях, и двете си момчета отгледах…“

Всъщност от първото и влизане в тъкачен стан досега са изминали цели 60 години. Още като дете Верка е изработвала престилки и цедилки, а когато заживяла в Гоце Делчев, най-напред правела черги от дреб и едва по-късно – китеници и ресначи. Сега е толкова опитна, че може с часове да разказва за тъкането – от подготовката на вълната до навиването на готовото платно.

„Всичко с мерак съм правела – продължава спомените си Вера Макриева.- Изпирах вълната, изчепквах я, свлачвах я на дарак и я изпридах. Предпочитах да преда на хурка, защото става по-тънко и еднакво, отколкото на тулупчета. Преждата боядисвах с орехова шума или с шлюпки от кромид. Винаги прибавях и една билка – брош се казва. Пак с тази цел – да не изпускат цветовете, настъргвах и кора от водна ела. Разбира се, сипвах и оцет, сол. Тези тънкости научих от майка ми.“

Вера Макриева с правнучката си

Щом заговаря за майка си, лицето и грейва. Показва ми престилка, останала и за спомен. Чуди се как майка и изкусно е тъкала не само основния плат, но и тънкия кордон за връзване – лъшница, както му казвали в Кремен. После разгръща и друга престилка – нея сама е направила още като мома. Платът грейва с цветовете си и с лъскавите пайети, които е пришила за украса. Имало е защо да се гордее и майката – оказала се е добра учителка на добра ученичка. А дъщеря и е убедена, че най-високата оценка е майчината.

Ето и китеникът, с който е покрито леглото и. Красиви фигури, съчетани цветове, чувство за уют и топлина…

„За да се изработи китеник, преждата трябва предварително да се нареже – обяснява леля Верка. – После ресничките се завързват. Затова китениците се правят по-трудно от ресначите, при които ресните се изваждат на точилка, режат се и се преткават с вътъка. Китениците се изработват по-бавно и защото са с много цветове, а ресначите – с един. Допълнително бавят и фигурите на китениците, при които трябва много да следиш.“

Питам я дали някой и е помагал. „Помагахме си с приятелки за основата и вдяването – отговаря тя и продължава вече за самата технология.- Сновяхме си основата /тя е памучна, а ресните- вълнени/. Тази основа минава през нищелките. Това се нарича вдяване. Нишките се промушват в бърдото и се завързват на предното кросно.“

Научавам, че на моята домакиня нерядко се налага да обяснява същността на тъкаческото изкуство. Случва се с тая цел да я викат и  в местния исторически музей. А тя, общителна и словоохотлива, с готовност се отзовава на поканите.

На въпроса, дали продължава да тъче, отговаря с мъка: „Откакто почина мъжът ми, вече 12 години, не съм влизала в стана. Сега се занимавам с плетене – покривки, елеци, чорапи, терлици – и на една, и на две, и на няколко  куки. Моля се на Господ, докато мога, да си плета.“

Всичко в чистия и подреден дом на леля Верка говори за изкусните и ръце – от китеника до фино изплетената на една кука покривка за маса. Дано успее да предаде уменията си на внучките, а защо не и на правнучката си!

Юлия Баймакова