Иван Милушев В Зодия Професионалист

Директорът на Общинската художествена галерия Иван Милушев:
Контакта ми с обикновените работници ме направи по-земен, а работа по – дисциплиниран

Иван Милушев е български художник, график и илюстратор. Майстор е на рисунката, акварела и маслената живопис. Любима тема – Библията, но пресъздава библейските сюжети в нов прочит и съвременно послание. Роден е на 9 декември 1956 г. в Благоевград. Завършва Художествената гимназия в София през 1975 г., а след това и Художествената академия специалност „Илюстрация” през 1981 г., при проф. Румен Скорчев. Живее и работи в Благоевград. Член е на Съюза на Българските художници. Изпълнени с перфектна техника, творбите на художника завладяват със своята композиция, колорит и рисунък. Всяка една носи идеен заряд и предлага нова възможност за осмисляне на света и реалността, която ни заобикаля. Специфични и характерни за живописта на твореца са лицата на персонажите му. Веднага се открояват особените очи – като кладенци (бездънни или изпразнени), те говорят. Енигмата е основен похват в творчеството на Милушев. В творческата си биография Иван Милушев има над 12 самостоятелни изложби в България и още толкова в чужбина – Льоне, Германия; Модена, Италия; Кеймбридж, Англия; Брескюир, Франция. Участвал е в Международното биенале на графиката във Варна, Лодз и Краков, Полша, както и в Гьор, Унгария. Илюстрира „Кентърбърийски разкази”. Картините му се намират в НХГ, колекция Лудвиг, Германия. Вашингтонска конгресна библиотека и др. Кеймбридж удостои български художник с почетен диплом за принос към световното изкуство. Пътят към отличието започва преди години с обща изложба в софийската зала на ул. „Шипка”. Там Милушев участва с 3 картини пастел, озаглавени „Женски профил”, две от които са продадени. По-късно Иван Милушев получава писмо от проф. Филип Уорд от Кралския географски институт на Великобритания. Те се срещат в София, професорът търси женски лик за корица на своя книга и моли благоевградчанинът да му предостави частично права за ползване на една от неговите картини. Иван Милушев му предоставя всички права. По предложение на проф. Уорд е организирана изложба във Великобритания, включени са 26 творби на Милушев, от които 23 са продадени. През 2013 г. благоевградчанинът получава писмо, с което му съобщават, че е номиниран за диплом и медал на Международния биографичен център на Обединеното кралство. За престижното отличие са номинирани около 2 000 интелектуалци в изкуството от цял свят. През юни тази година Иван Милушев получава официално писмо от Международния биографичен център на Кеймбридж, че е награден с почетен диплом на института за приноса си към развиването на световното художествено изкуство.

Срещам се с Иван Милушев, стар приятел с който се познаваме от далечната 1996 година. Не сме се виждали от доста време, за това сядаме в художествената галерия, за да си поговорим за миналото и настоящето. За всичко онова което се е случило и продължава да се случва в живота на г-н Милушев.

Приятелю, разкажи ни за твоето детство, разкажи какъв ученик си бил?
– За училището, понеже много години са изминали. Аз естествено си спомням с много носталгия. Завърших Първо основно училище тук в Благоевград. Бях в школата по рисуване, водеше я начален учител Спасов. В тази школа се създаваше едно много добро отношение към рисуването, към начина по които се гледа към света. Опит от негова страна, като учител да ни внуши че художника има своето реално място в живота. И това, че красотата същност не е някаква мерна единица бройка или нещо шаблонно, а тя трябва да се търси и след това намерена и да бъде усвоявана. Ето такива общо неща, като спомен разбира се, тогава едва ли съм ги усещал, така плътно тези работи. Със съзряването с годините нещата се оформят. След това кандидатствах в художествената гимназия в София, където бях приет с други мои съученици от Благоевград четирима души завършихме по едно и също време художествената гимназия. А след казармата в Художествената академия. Тоест моя път е много стандартен, ако се погледне така в съвсем делови план. Изцяло мога да кажа, че образованието ми е свързано с обучение в областта на изобразителното изкуство. В академията имах късмета, че попаднах в първата група на проф. Румен Скорчев, сега вече академик… Един изключителен български художник, график, живописец и илюстратор.

Каква беше твоята специалност в академията?
– Моята специалност беше, илюстрация и оформление на книгата. Това създава една възможност художника да продължава да чете. Да се интересува от литература. А това е много важно, смятам… Важно е защото в много от случаите художника загърбва четенето. Не само, че е характерно за времето в което живеем. Младите също не четат, за съжаление. Имам в предвид, че художника малко изоставя в името на занаята, другите дейности. По малко ходи на театър, по малко чете… В името на това да се развива, като художник. Аз лично смятам, че това е в минус. И ето илюстрацията като специалност даде един такъв шанс на тази група в която бях и аз. Всичко това се случи най- вече благодарение на личността Румен Скорчев, защото той наистина е един голям човек, бих казал философ, като мислене. Той ни внуши, че трябва да се чете да се поглъща много литература. Разбира се с някакъв оценъчен подход към тази литература не просто да я четеш, като фураж. Така както се поглъща фуража от животното.

Бил ли си асистент на Румен Скорчев, имало е някакви проблеми тогава с гражданството.
– Да, тук трябва да спомена и това, че имах невероятния шанс да стана негов асистент. Той ме покани и аз трябваше да се явя на конкурс. Но за съжаление тогава, така нареченото, прословуто софийско жителство спря моето развитие в тази посока. Сега много от младите хора не го знаят това, но тогава съществуваше такова условие, че трябва да си жител на София иначе не можеш да се явиш на този конкурс. Опитвахме някакви варианти с моя преподавател, но безуспешно. Той дори ми намери работа в телевизията на половин щат. Там работих шест месеца. Това беше някаква тънка надежда да мина метър свързано с конкурса. В смисъл да успея да се включа, но така и не стана. След това се случиха други мой лични неща, смъртта на баща ми и други, които са важни за всеки човек събития от живота и за това се прибрах в Благоевград.

Тук си бил преподавател по изобразително изкуство, разкажи за този период.
– По това време сегашното ЮЗУ „Неофит Рилски”, беше ВПИ и набираше скорост. Търсеха се преподаватели по рисуване и започнах работа там, като разбира се бях хоноруван асистент. Тогава още нямаше катедра, а самата катедра изобразително изкуство беше към катедра математика. Имаше едно ядро от преподаватели с опит вече, като: Драган Немцов, Георги Драчев, сегашния професор Драчев. След това се появиха и други и други… Аз останах там няколко години. Дойде една друга възможност, която се появи така бих казал изневиделица. Свързано бе с преустройването на Благоевград от така наречените корпусни времена, когато се променяха цели центрове на окръжни градове. Разбира се и структура на община. Създаде се възможността да започна работа, като художник на окръжния съвет, тоест главен художник на окръга. Така помпозно звучеше тази работа, аз я приех естествено защото тя съдържаше в себе си много нещо които са удачни за художника, за свободната творческа професия.

В какъв смисъл?
– В смисъл такъв, че нямаше особен режим на идване на работа в точено определен час… Малко по свободна схема на контакти и в същото време работата ми беше свързана основно с пътувания до София. Срещи с хора от така наречената държавна комисия по изкуствата която утвърждаваше: Скулптори, пластики, мозайки… Всичко което се правеше на територията на града и окръга във връзка с така наречения корпус. Така успях да се запозная с много колеги от страната, освен тези които познавах от академията. 3 години бях на тази длъжност. И успях да направя страхотни контакти с най- добрите български скулптори, приложници, живописци.

Работил си и в Цигарената фабрика…
Имах един доста труден период, труден от финансова гледна точка и се наложи да започна работа в Цигарената фабрика. Имах доста големи парични заеми, които трябваше да погасявам. А със свободна професия във времето на промените след ’90-та година нещата станаха много тегави. Продажбите на картини спряха. Ако не напълно станаха инцидентни. И това не само при мен естествено, при всички колеги, което започна да се усеща много болезнено. А семейството ми в същото време вече се беше увеличило. Така че трябваше да предприема някакви спасителни действия. И един ден се указах работник в цигарената фабрика. Там на шега на майтап изкарах 14 години. Ужким временно, но… Време за което не съжалявам, защото някак си контакта с тия хора, които са по различни от артистичния сват. Имам в предвид обикновения работник ме направи по земен, от една страна. А от друга страна редовното ходене на работа ме направи по дисциплиниран с повече отношение и съзнателност в работата. И най-вече това, че създаде един естествен глад към рисуването. Имаше периоди в които буквално съм чакъл да дойде събота и неделя, за да се кача в ателието за да рисувам. Това са моментите, които са ме карали да се чувствам още по- силно художник. Колкото по – малко и стеснено ме беше времето толкова повече ми се рисуваше. През всичките тези 14 години не съм спирал да участвам в изложби, самостоятелни, общи, национални всякакви…

Сега сте директор на Общинската художествена галерия
– Да, преди една година… вече бях напуснал Цигарената фабрика и бях без работа, тогава ми предложиха да заема мястото на директор на новосъздадената Общинската художествена галерия. С много надежди тази галерия да стане по-топла, тъй като сега е доста студено тук. Имаме обещание за един хубав ремонт, да стане по- приветлива и да стане едно място за хората ценители на изобразителното изкуство. Разбира се и за младите хора най- вече, защото винаги съм бил обеден, че младите хора, тъй като те са бъдещето към тях трябва да се обръща специално внимание в областта на изкуството. И аз, като директор точно там намирам накъде своята роля. За една по голяма пропаганда (думата не е хубава, защото е много изтъркана от употреба, но тя си върши работа) сред младите хора в посока на естетика, вкус, развиване на традиция и разбира се история на изкуството. Това са неща, които липсват в сегашните поколения на младите. Не е късно да бъдат наваксани някой пропуски, а тези които идват след тях да стане традиция. Това са моите пожелания.

Колко изложби си правил до сега?
– Връщайки се назад мога да кажа, че имам доста добра цифра от самостоятелни изложби. Обикновено един автор така проследява илюстрира пътя си, като художник със самостоятелни изложби. При мене те са 37 вече къде ли не…? Правил съм естествено в Благоевград няколко, през различните години. Тук дори в тези зали в София на “Шипка” 6 в София зала Отечество на витошка. В галерия “Мелон” една малка частна галерия, след ’90-та година там направих една поредица от седем самостоятелни изложби, всяка година по една.

Има ли нация която да е по отворена към изкуството и в частност към изобразителното изкуство. Всички смятат, че това са французите, така ли е?
– Аз не бих робувал на тази представа и на тази щампа, защото моите неща ги купуват чужденци предимно. Това го знам от галеристите. Повечето неща, които са ми купувани от Пловдив през моите 12 самостоятелни изложби са свързани с чужденци. Много е странно, но е факт. Спомням си, че последната работа която се купи от една обща изложба в Пловдив. Творбата се купи, преди да е открита самата изложба, което се случва много рядко. Дойде едно момиче и ми каза вие ли сте еди кои си, Да. “Един господин за който работя и му превеждам, норвежец. Иска да се запознаете и иска да си купи една ваша картина, възможно ли е?” Отговорих и, да разбира се… И се появи един млад мъж, усмихнат, интелигентен и с превода на момичето успяхме да се разберем. Оказа се, че той е съсобственик на някакво издателство в Осло. Плати си работата и си отиде.

Трудно ли един художник се разделя с творбата си?
– Да, има един такъв естествен егоизъм. Аз така го разбирам, те са като деца, които раждаш. Особено тези, които се раждат с много мъка. И художника трудно се разделя с тях. Има една такава особена ревност.

Има ли време българина за изкуство?
– Аз си мисля, че в България има достатъчно много хора, които обичат изобразителното изкуство и обичат да гледат картини. Вярно е, че по- голям афинитет има да речем французина и като отношение.

Аз помня, че има твои картини във Вашингтонската конгресна библиотека, с което и аз се гордея.
– Да, да кажем че това е една от моите гордост съвсем човешки и художнически е това, че имам 4 гравюри от “Кентърбърийски разкази”, които привих навремето бяха закупени от едни господа, американски сенатори. Всичко това отдавна го бях забравил и може би щях да го забравя завинаги, ако не се беше получило следното. След 6-7 месеца получих едно много учтиво писмо отвъд океана. Директор еди кой си ме уведомява, че моите работи са заведени под каталожен номер, този, този и този… и са част от графичната колекцията на Вашингтонската конгресна библиотека. Мен ме радва и топли тази мисъл и идея, че все пак тези работи ще бъдат съхранявани и пазени докато съществува цивилизацията.

Разкажи и за срещата си със семейство Павароти.
– Това е едно много велико изживяване… Правих една изложба в Италия, бях в Модена. Изложбата се организира от едни фестивал за младо изкуство в Кавецо. Аз бях поканен от българското дружество “Христо Ботев” . Единствения българин там беше Др. Захариев, стоматолог, той вече е покойник, за съжаление. Войната го заварва да учи в Италия стоматология и си остава там. Жени се там, прави си кариерата там… И понеже работи в Модена, той беше бъркал в устата на всички велики тенори. А Модена е родното място на този дебелак, които аз обожавам и сега колко години вече след смъртта му и смятам, че е ненадминат. Но тогава той беше на турне, но аз имах късмета да се запозная с майка му и баща му, който пееше в църквата и яз ходих да го слушам. Аз им подарих една моя картина, а те си купиха други две.

Какво ще пожелаеш на читателите на Топ Преса?
– Ще ми се вестникът да добие силата на това, което думата означава в другият си вид “Преса” така да ни пресира, че да не можем без нея. А в същото време след пресирането да усещаме огромната глътка чист въздух от върха. Докосването с Топ Преса да бъде, като любовта.

Страницата е подготвена от Методи Байрактарски