Наследницата на Яворов пред БЛИЦ: Снемам проклятието от масона Митков!
-
- октомври 26, 2014
Явора Стоилова
– Не прокоба, a небрежността му погуби и 15-те души в завода и музея на поета
Явора Стоилова е единствената наследница на Яворовия род, която брани паметта на поета и се бори да защити както неговото творческо наследство, така и да го опази от поредните криворазбрани „исторически тълкувания“. Неотдавна бе лансирана и версията, че има връзка между трагедията в Горни Лом и стопанисването на дома-музей на Яворов в София от масонската ложа, оглавявана от шефа на взривения завод. Пред БЛИЦ госпожа Стоилова категорично отрече да има някаква „мистична“ връзка между името на поета и жестоката трагедия, отнела живота на 15 души.Ето какво сподели пред БЛИЦ Явора Стоилова:
– Госпожо Стоилова, като човек, който е пряко свързан – и кръвно, и емоционално с паметта на Яворов, как ще коментирате твърдението, че проклятието на поета е застигнало масона Валери Митков? Някои видяха в трагедията в Горни Лом „дългата ръка“ на мистична прокоба, свързана с поета?
– Като майка, изгубила своята дъщеря, искам да се обърна към господин Митков като баща, изгубил своя син. В името на своите изгубени деца ние можем да се спасим, извършвайки светли дела. А спасяването на музея „Яворов“ е точно такова светло дело. Още повече, че точно масонската идея подтиква господин Митков към подобно действие. Защото според масоните храмовете трябва да се изграждат, а не да се руша. И ще бъде срамно и от гледна точка на българската културна история, и от гледна точка на идеите на масонството, ако се разруши един храм, за да се построи един пиано-бар. Смятам, че това няма нищо общо с културната съвест на България и че господин Митков в името на своето отминало дете и в името на неотминаващата културна история на България няма да го допусне. Вярвам в доброто и затова се обръщам с добро. И като знак на това добро искам да оневиня господин Митков поне за едно нещо. Става дума за прочутия пръстен с опал, който Яворов дарява на Лора. Когато тя получава този подарък, му пише, че нейната сила е в пръстена. И ако това е така, можем да смятаме, че с изчезналия пръстен е отнета и силата на Лора. „Силата е в пръстена, – пише Лора, – и аз цял живот съм чакала твоите опали, тези величествени знаци на живота, любовта и смъртта“. Защото в пръстена с опал е вградена мисъл за смърт, но тя е обърната единствено към тези, които се страхуват от нея. Така че това е един символ на вечната любов. Но беше загубен не сега, по времето на господин Митков като физически владетел на музея на Яворов – защото духовен владетел няма. Не се е родил и няма да се роди. Този пръстен е бил изгубен през 1971 година, 70-та или 71-ва, там вече ми бяга паметта. Но бяхме с майка ми в Италия. Тя ме придружаваше по моя нелек път на оперна певица и за няколко години беше напуснала музея „Яворов“. И точно тогава се разигра един фарс – обвиняваха я, че тя си е присвоила пръстена, който е дарила. Пълен абсурд! Тогава е бил изчезнал и един револвер на Яворов, който моментално бе намерен. Но не и пръстенът. И той остава да тежи на нашата съвест. Както и много други неща от живота на Яворов, включително и неговото самоубийство. Така че и този пръстен продължава да тежи на съвестта ни, скътан някъде в тъмните ъгли на позорната част от историята ни. Затова искам отново да кажа – за загубването на пръстена господин Митков не е виновен. И го освобождавам от това проклятие на пръстена. Аз лично не одобрявам проклятия от никакъв вид, защото когато ги изричаме, те се връщат върху самите нас. Искам да призова господин Митков по един по-културен начин наистина да покаже, че милее за културната история не само на София, но на България и на целия свят, който уважава Яворов. И като влиза в тази история, нека поне го запомним с добро, а не като рушител, не като вандал, а като строител-масон. Ето защо вдигам проклятието на Яворов. Но оставям останалото на съвестта му. Защото смятам, че съвестта е най-мощният приятел на доброто.
– Вие срещали ли сте се с Валери Митков?
– Никога. Не го познавам лично, бихме могли да се срещнем, искам да го видя.
– А откъде се взе митът за това проклятие?
– Ами от Михаил Неделчев. Не ми харесва, че се лансира това – „Проклятието на Яворов застигна 15 масони“. Първо, само Митков е масон, нима са били такива и обикновените хора, които загинаха там?! Каквото и да е, Яворов да не е някаква врачка да ходи и да кълне хората? Търсят мистиката в трагедията, което е безкрайно непочтено. Загубила съм детето си, не мога да се подигравам с трагедията на един баща, загубил сина си. Какъвто и да е той, той е познал най-голямата болка. Не мога това! Мразя такива неща. Застигнала го е небрежността. Небрежността, с която той се отнася към Яворов, със същата небрежност се отнася и към завода. Може би той страда от една известна доза небрежност. Същата тази небрежност, поради която стана трагедията в Горни Лом. И както е стопанисвал там фабриката си, така е стопанисвал и музея на Яворов.
– Да не забравяме, че през 2014 г. се навършват 100 години от трагичната смърт на поета.
– В годината на траура за Яворов, както бе обявена от проф. Михаил Неделчев, – 2014-та – 100 години от неговата смърт или по-точно 100 години от неговото битие след смъртта, може би най-важното събитие би трябвало да бъде спасяването на музея на Яворов в София. Истина е, че ние си спомняме за Яворов недостатъчно, както недостатъчно си спомняме за всички наши велики синове и дъщери. Паметта българска е най-важното нещо и ние трябва да я почитаме. И именно пред тази памет българска ние се прекланяме в музея на Яворов- Майка ми Ганка Найденова-Стоилова беше жена противоречива, изгаряща, с много качества и много недостатъци. Но тя успя в едно не по-малко смутно време от днешното – тоталитарното да защити символистическата поезия на Яворов, която беше обявена за декадентска, и успя да изгради три музея. Единият от тях функционира в Чирпан. Връщам се от там обнадеждена. Чирпан честваше 60-годишнината на своя музей, създаден от майка ми през 1954 г. И го честваше по достоен начин – с хора с отворени сърца. В залата, в която актьорът Христо Чешмеджиев чете откъси от моята книга. В залата, в която проф. Атанас Куртев – бащата на Василия свири „Траурния марш“ на Шопен в памет на отминалия Яворов и на отминалата си дъщеря. В залата, в която присъстваше и японския поет Кен Нагай – моят съпруг, който отгледа Василия и й даде дните и нощите си. Присъстваше и шефът на фондация „Яворов“ в Чирпан Тодор Иванов – един човек, който в сянката на нещата продължава да изгражда, да обновява музея. На 21 октомври се разлисти една книга-изложба, организирана от Пловдивския музей от директора й Стефан Шивачев, влюбен в Яворов. Почитателите на поета видяха разлистени по стените мислите на Яворов, на Лора, на Дора Габе. Всичко това дава надежда. Надежда и за спасяването на музея на Яворов. Трябва да кажа, че ние с майка ми сме по традиция дарителки. Майка ми дари голяма част от яворовия архив на Народната библиотека в София. Аз дарих останалата на Литературния музей. Като дарител казвам, че ако музеят на Яворов в София се срути, моля и държа документите и ценните вещи да бъдат прибрани в музея в Чирпан. Но се надявам, че до там няма да се стигне. Вярвам в това.
Яворов и Мина
– Какво можем да направим, според вас, за да запазим дома-музей на поета?
– Когато Яворов напълно ослепява и е изгонен от театъра, той произнася едни страшни думи: „Какво друго ми остава, освен да застана пред вратите на театъра и да прося: „Дайте милостиня за един нещастник“. И духът на поета отново проси – застанал пред музея. Отново проси милост – да бъде спасен домът на неговата велика любов с Лора. И затова аз се обръщам чрез медиите, които трябва да бъдат съвестта на нацията и основна клетка от паметта българска. Обръщам се чрез всички съвестни хора – с апел към всички българи. Щом държавата нехае, нека ние докажем, че сме истинското културно министерство на България всеки българин да даде само по един лев. Ние сме милиони и можем да откупим музея от онези, които не го заслужават. В нашите ръце е спасението на културната ни история. Нашите политици съвсем забравиха, че България остана България благодарение на своята култура, на езика си, на словото, на което велик майстор е Яворов и на религията. Която също вече се побира понякога в порутени църкви с окрадени икони. Така че нека отделим един лев от хляба си, който за съжаление все повече ни липсва. Трябва да си дадем сметка, че много повече неща зависят от нас. Свикнали сме да бъдем пасивни, да чакаме, да ругаем и нищо да не правим. Нека този път докажем, че можем чрез действието си да променим света, а и самите себе си. Все още не знам как да се организира тази кампания – дали чрез мобилните оператори, дали чрез театрите – да се оставя този лев, а защо не и чрез партийните централи. Да се отвори сметка за музея на Яворов и там да бъде внасяно всичко – публично и легално. И тези пари, които ще се съберат и ще ни покажат, че можем да бъдем и сплотени, а не само разединени и че сме богати. Богати сме чрез онази малка част, която можем да дадем на историята, на себе си и на децата си. Дано не съм лош пророк, но мисля, че първи пенсионерите ще откликнат на този призив. И провинцията ще изпревари столицата. Обръщам се и към тези млади хора, които излязоха по площадите, протестирайки против корупцията, искайки един различен начин на живот. Обръщам се към тези будни млади хора – бъдете организатори на нашата съвест, появете се и сега. Докажете, че наистина се борите за един свят, който искате да се промени.
– Но не смятате ли, че повечето младежи са твърде вгледани в материалното, че проявяват меркантилност, нихилизъм?
– Да, има и такива. Но има младежи, които са над тези неща. Не случайно аз в книгата си „Обречени“ поставих тази мисъл на Яворов: „Деца, боя се зарад вас“. Когато започнах да пиша тази книга, мислех да я направя като изцяло родова книга – за кръстния път на Яворовия род, в който съдбата на всеки един от неговите членове отразява и светлината, и трагичната участ на Яворов. Един род, който за съжаление завършва като възможност за продължение със смъртта на единственото ми дете Василия. В книгата ми тя е водач в яворовата нощ, светъл водач, който уви завършва и своя живот в мрак. Но защо в мрак?! – В един полет, един обречен полет. Той обаче е обречен и на мрака на Яворов, на живота, който я уби – не само чрез анорексията, но и чрез агресията на нечувствителното общество към чувствителните хора; обречена в един свят, който не я разбира, тя е спасена, както много други в света на изкуството. Така че това е книга за обречените в жинота и спасените чрез изкуството.
– Вие загатнахте за личния път на Яворов и неговия син.
– Да, за съжаление това е загатнато. Всичко, което е възможно да се събере като информация, аз го направих. Защото разбрах, че този въпрос ще бъде повдигнат и аз държа да се каже историческата истина, да не се тиражират измислици, сензации – нещата да бъдат наистина такива, каквито са. Син на Яворов, незаконен… Няма незаконни деца. Щом те са родени под слънчевата светлина, значи те са законни. По закон Божи, те са негови деца и човешки деца. Така че много бих се радвала, ако не прекъсва родът на Яворов. А родът на Яворов започва в мистерия. От някакъв човек, на когото не се знае дори името му. Приема християнското име Стоян и прякора Крачола. Защото имал скъсан крачол на панталона и защото бил докрачил отдалече. В Чирпан наричат „крачоли“ хората, които докрачват, които идват отдалече. Началото на Яворовия род е обвито в мистерията на три легенди. Едната е легендата за арабския произход, която поддържа и самият Яворов, защото е влюбен в Пушкин и му се иска да има екзотичен произход като него. Срещу тази легенда застава една действителност в Чирпан – ако имаше арабин, те нямаше ли да го помнят? Там се знаят наизуст всички арменци, всички евреи. А за този Стоян да се знае какъв е. Говори се, че той е дошъл на камила. Според сестрата на Яворов – Мина, която е била голяма разказвачка на приказки, основателят на рода е бил номад, арабски принц, който дошъл на камила от другия свят… чак в Чиран. Но легендите не трябва да се убиват. Те са онази част от историята, която я превръщат в приказка, предаваща се от поколение в поколение. Легендите имат в себе си елемент на вечност. Но може би Яворовият род е свързан с другата легенда, за която самият поет се усмихва и казва: „Бошлаф работа!“. Това е легендата за внезапното забогатяване на бедния Крачол. Според тази легенда в една пещера в Рупите живеели змей и змеица. Те повикали при себе си Стоян и неговата съпруга Стойка, за която Яворов казва, че май не е била много красива, щом богатска дъщеря била дадена на беден момък. Та те двамата помагат за израждането на малкото змейче и доволните родители подаряват на Стойка змееви люспи. Тя обаче ги хвърлила пред портите, защото не смятала, че имат някаква стойност. На сутринта какво да гледа – там цял казан с жълтици се появил. Но има и една трета легенда – за джадагьолските хайдути, която майка ми смяташе за най-правдоподобна. Според една народна песен джадагьолските хайдути са на Енчо Крачола синове. И те през смутните кърджалийски времена са превръщали гората в недостъпно за турците само българско царство. И това е легендата, че от тези смели предци-хайдути произлиза и Стоян Крачола. От там са и богатствата, от там е всичко. Така или иначе три легенди украсяват пътя на поета. Защо не и още една – легендата за оня син, който също е някъде другаде, на друга земя, под друго име – името Олзомер, продължава Яворовия род. Тайнствено. Отива му!
– Каква всъщност е тази тайнствена история?
– Става въпрос за една много красива жена с образ на огнена испанка. Това е Весела Монева, единствена дъщеря на родителите си. Била е тясна социалистка, сподвижничка на Благоев. Събрали са се с Яворов по социалистическа линия. Тогава той е бил широк социалист. Така че не са се разбирали много в това отношение, даже са се спречквали. Но както и да е. Техните разговори са били на социална основа, говорили са си за култура. И на пръв поглед изглежда, че връзката им е била най-вече платоническа. Но възможно ли е тя да не е била само такава, платоническа? Разбира се, винаги са възможни такива неща. Спомням си, че през 69-та година у нас дойде първа братовчедка на Весела Олзомер, година след смъртта й. Тя, майка ми и баща ми се затвориха в едната стая, мен ме изгониха. Така че аз на чух нищо директно след техния разговор. Но след това майка ми коментира: „Възможно е пиесата „Когато гръм удари“ да се окаже автобиографична, както в „Полита на Витоша“ и да е свързана с една дълбока и неприкосновена женска тайна“. От тези нейни думи може да се съди за присъствието на някакъв извънбрачен син. За този син говори и пресата. Това всъщност е вторият син на Весела Олзомер, който носи българското мие Божан и е известен писател и автор на пътеписи. Т.е. той е обичал да пътува – както е родовата традиция в Крачоловия род. Бабата на Яворов Хаджи Митра е била два пъти на Божи гроб. Така че пътуването е кръвен залог на Яворовия род. И аз си доведох мъж отдалече. Дано нашият род да продължава на швейцарска земя.
– Кажете ни нещо повече за този син.
– Този Божан, за който в пресата съм чела, че приличал на Яворов – бил тъмен, висок, слаб, прегърбен – също като Яворов. Аз си изписах една книга, на видния френски историк господин Мишле. Той пише книгата „Веска Олзомер“. Интересното е, че тя след тясна социалистка става католичка и то мистичка. Така че тази книга е посветена най-вече на мистицизма на Веска, но има и глава, посветена на връзката й с великия български поет Яворов. И там именно намерих един факт, който пречи на версията за бащинство на поета. Защото Божан е роден през 1915 г. – т.е. една година след смъртта на Яворов. Това би означавало, че този син трябва да е правен по време на слепотата на Яворов. Едва ли тогава обаче той е имал сили и желание за каквото и да било – влачел се е и падал по улиците. Едва ли е бил в състояние да създаде своя син. Но да приемем, че това може да се е случило в един изблик на отчаяние, в едно желание за продължение. Въпреки че Яворов твърди, че много често гениите са обречени на безплодие. Да приемем, че тази отчаяна любовна среща се е състояла през 1914 г. Но пак в книгата на Мишле намерих интимните спомени на Весела Олзомер. Тя споделя, че с дъщеричката си Лютвин, която по-късно става известна керамичка, се е разхождала три часа под квартирата на Яворов, но не е посмяла да се качи, защото ако го е сторила, е щяла да остане, а тя, вече пламенна католичка, е искала да бъде вярна на семейството си. Така че не е успяла да изкачи онази висота, която щеше да я превърне във вековечна спътница на Яворов. Смятам, че един човек в изповедите си няма да лъже, защото те са интимни.
– Няма ли някаква надежда все пак за продължение на рода на Яворов?
– Има надежда. И тя е в първородния син на Весела Олзомер, който се нарича Фридолин. Весела се омъжва за Карл Олзомер, известен швейцарски художник-символист. Омъжва се, обаче вече е бременна. И по един мистериозен начин се разделя със съпруга си само месец след това. Съпругът й заминава за Швейцария, детето остава поверено на нейните родители и Весела също остава в България и работи, за да издържа детето си. За това Весела пише едно прочувствено писмо на бившия си и бъдещ съпруг (защото тя успява да се омъжи за него за втори път). Тя му пише: „Фридолин е всичко най-скъпо, което имам. Той е олицетворението на нашата любов“. Но една жена, за да бъде прието детето й, може да напише такова писмо според мен. Така че това нейно писмо може да бъде тълкувано по най-различен начин. Аз го тълкувам като писмо на една майка, която безумно обича детето си. Така че надеждата е в този син. Той обаче е висок, рус, синеок, плещест – т.е. външно не прилича на Яворов. Но има нещо, което пак намирам в книгата на Мишле. Весела пише: „Фридолин има невероятен глас – плътен, дълбок, събрал мистиката на нощта и светлината на деня“. Точно такъв е бил гласът на Яворов. Така че този глас ги обединява. Обединява ги и по някакъв начин остава лъч надежда, че действително Яворов има свой син, който продължава във внуци и правнуци и името. Не знам дали имаме правото да се месим в това семейство. Но историята навярно ще го направи. Защото историята е голяма хулиганка и търси своите истини и своите сензации – не можем да й се сърдим заради това. Така че, надявам се, че във Фридолин са преминали и капки от кръвта на Яворов. А колкото до това, ако не е истина дали родът ни продължава, той продължава чрез самият Яворов. И докато се помни името на Яворов, ще ни помнят и нас, Яворовият род. И някак си наобратно вървят нещата. Не ние палим свещи на неговия гроб, а той ще пали свещите си на нашия.
Екатерина ПЕТРОВА, БЛИЦ
Be the first to leave a review.
