Рифат Бей Неврокопски

Васил ВОЙНОВ

Роден е в гр.Неврокоп (гр.Гоце Делчев) на 17.05.1822 год. в семейството на среднозаможни помаки (помаци). Според основните версии за произход на помаките (наро­да на словото, песента, уст­ното разказвачество, музи­ката и любовта) е тази, че те са преките потомци на траки­те, а според древногръцкия историк и философ Херодот, те са най-многолюдния на­род в Европа и Азия, след индийците. Родителите на Рифат и част от фамилията им са били служители в Ос­манската военна държавна администрация. Майка му е родена в околните помашки села на Неврокоп, която се омъжва за Осман бей, след установяването му в Невро­коп. Първоначално, баща му е командващ гарнизона в град Сяр (Серес), с чин „мир­лива” (генерал-лейтенант). През 1820 год. е преместен за командващ гарнизона в Неврокоп. Тук след две годи­ни през 1822 год. му се ражда син. Ето този му син е Рифат, оставил диря в историята и станал известен по нататък като Рифат бей Неврокопски (Османоглу). И понеже тит­лите се наследяват, Рифат е бей. Оттам идва и правилото, станало традиция, че „бей и на един ден, пак е бей”.

Още от времето, заложени­ят наследствен стремеж на помаките към трудолюбие, себеотдаденост, преданност, развитие, честолюбие, мъд­рост, усъвършенстване и образованост му спомага да научи няколко езика и редом с военното изкуство и дипло­мация, съумява да овладее изкуството на песента и музика­та, като се научава да сви­ри на девет музи­кални инструмента включително и на цигулка запазена и до днес в конака му.

На съответ­ната 12-годиш­на възраст, Рифат е изпра­тен и постъпва във Военната прогимназия в град Сяр. Там е пет години. На 17 години е, когато постъп­ва във Воен­ната гимназия в град Одрин. Пет години е там. На 22 годи­ни е вече млад­ши офицер. Изпратен е на военна служ­ба във Видин. След няколко години е пре­местен в Сяр. Там го заварва Кримската вой­на от 1853 год. Разпоредено му е да участва с един свой та­бор от 250 вой­ници с които да се отправи към фронта. А този фронт е между Османската империя срещу Русия, където осман­ците са в съюз с Франция, Британската империя, Сар­динското кралство и Граф­ство Насау.

Войната свършва през 1856 год. със загуба на Ру­сия. Френски офицери забе­лязали неговото примерно участие във войната покан­ват Рифат бей да отиде с тях в Париж, където да постъпи за допълнително обучение във френско военно учили­ще, което завършва през 1860 год. По съвет на същи­те офицери, след това Рифат бей постъпва в училището за военни хирурзи и след пет години го завършва през 1865 год. След това Рифат се задържа и остава временно в Париж. Служи като главен преводач в легацията на Ос­манската държава.

Там го заварва известието, че на 17 ноември 1869 год. ще се проведе тържествено­то откриване на Суецкия пла­вателен канал. Натоварен е с доверие да съпровожда съпругата на френския импе­ратор Наполеон ІІІ Бонапарт – испанката Еужени Наполе­он, която ще представлява императора на тържеството, тъй като Рифат бил в много близки отношения с нея и с кралското семейство. Тръг­ват с флота по Дунава, от там по Черно море с кратък престой във Варна, след кое­то делегацията пристига в Истанбул и прави среща със Султана. След това се отпра­вят за Кайро и след приключ­ване церемонията по откри­ването на канала се завръща отново във Франция.

През времето на пребива­ването му в Париж, Рифат бей се жени за французой­ка, която е била участничка във Френската революция (Втората Република). От този брак имат дъщеря, която по-късно, когато Рифат бей е извън Франция, жена му умира, а дъщеря му се жени за някой заможен алжирец, който е взема и със зестра я откупува за своя съпруга. В по-късните години, когато Рифат бей се установява за постоянно в Неврокоп, той тръгва да издирва дъщеря си, и няколко години преди края на своя земен път, той се среща приживе с нея. За­едно правят дълго пътуване през Алжир, Кайро, Истанб­ул, София и Неврокоп, къ­дето я запознава с втората му съпруга, една работлива и благородна помакиня от Неврокопско, както и с оси­новената им дъщеря, също една много красива помаки­ня родена в съседно село на Неврокоп.

Оттук нататък се движим по неговите мемоари, запи­сани от личния му адвокат, евреина Самуил Шейнин, чийто род се е заселил в Не­врокоп през далечната 1492 год., когато евреите и араби­те са били изгонени от Испа­ния. Това е годината, в която мореплавателят Христофор Колумб е стъпил на амери­канския континент.

Научаваме, че по време на Руско-Османската вой­на през 1877 год. – 1878 год., Рифат бей е изпратен за по­мощник на Осман паша, на когото е поверена отбраната на град Плевен. Там Рифат бей е изпълнявал длъжност­та завеждащ тил на армията. След края на войната през 1878 год. заедно с Осман паша е пленен и Рифат бей, след което части от пленени­те османски войски за били разпределени в различни места. Рифат бей е разпреде­лен в Харковска област под надзора на харковския гу­бернатор. След като научава, че там при него е Рифат бей, губернатора го приема при себе си, тъй като Рифат бей е френски възпитаник и му възлага да учи дъщерите му на етикет, обноски, и изуча­ване на френски език. След освобождаване на пленени­те части от армията, които са

 с право да се върнат по род­ните си места, или да останат където пожелаят, лично ве­ликия княз Константин, брат на руския цар, се явява да ги освободи.

Когато се спира при Рифат бей знаейки кой е той, княза го пита: „Пак ли ще воюваш с Русия?” , при което Рифат бей слага дясната ръка на сър­цето си (един от непринуде­но ползваните, традиционно ритуални символи на пома­ките) и казва: „Ако, Родината ме призове и Всевишния ми позволи, пак ще воювам !”, след което княза се здравис­ва с него и му връща иззети­те при пленяването в битката за Плевен, неговите собстве­ни военни пособия и оръжие – бинокъл и револвер.

Оттам заминава и пребива­ва известно време с Осман паша в Истанбул. И двамата са наградени с най-високия орден за храброст „Османие”. А този орден носи много при­вилегии, много богатства в пари, ценности и имоти – ниви, гори, ливади и пасища.

Когато се връща в Невро­коп, той притежава всичко това и през повечето време се отдава на благотворител­ност. Ето някои дела от тази благотворителна дейност:

Подрежда приземния етаж и пристроени помещения към къщата си, като превръ­ща в училище-пансион за ши­вачки. Момичетата са само помакини, които събира от съседните села на Неврокоп­ска околия. Те са на пълен пансион. На всеки шест месе­ца излиза по един завършен обучителен курс. А курсът е от петдесет до седемдесет момичета. Ръководители за обучение се довеждат от Гърция, Солунско и Искеча, които от своя страна обуча­ват местните помаки. На за­вършилите подарява по една шевна машина „Сингер”. Така във всяка къща заработва една шивална работилница, което дава допълнително препитание на семействата;

Всяка година осигурява всички средства по пътува­нето на желаещите поклонни­ци, все помаци от Неврокоп­ска околия, за поклонение и хадж по светите места за Мека и Медина в Саудитска Арабия;

Издирва и подпомага ре­довно бедни семейства, на които дарява, било чифт во­лове за оране, било то нива, било стадо овце от по 50 до 100 овце. Пресметнато е, че над 500 семейства са били облагодетелствани от това благодеяние;

В село Балдево, едно село близо до Неврокоп. Решили жителите му да си построят черква. Харесали си място, но то било нива на Рифат бей. Посетила го тамошна делегация и го помолила да им даде една част от нивата за строежа на черквата. Беят ги попитал, колко голяма да е тази част. Отговорили му: „Малко, колкото за една голя­ма къща.” Беят им казал, че им дава колкото за пет къщи, от най-големите. Попитал ги, дали имат пари за строежа. Отговорили му, че тепърва ще събират, пък и те сами­те ще са работници. Тогава беят им дал една голяма кесия с жъл­тици, като им казал, че, ако трябва, ще им даде още. Обещал им да ходи чес­то при тях, за да вижда от какво още ще имат нужда. Когато черк­вата била из­градена, Ри­фат бей довел от града поп Стоимен, за да я освети, и сам присъст­вал като ви­сочайш гост на нейното освещаване.

В своите мемоари, Самуил Шейнин е отделил и място за стореното от Рифат бей през размирната Балканска война 1912 год. – 1913 год. Българ­ските войски, командвани от генерал Стилиян Ковачев, вече наближа­вали града. А в Неврокоп има­ло голям осман­ски гарнизон, командван от Махмуд паша. И двете проти­востоящи стра­ни си задават въпроса! Какво би станало, ако двете войски влязат в сра­жение в самия град? Тогава!?! Тогава Рифат бей се качва сам на една двуколка, опъ­ва високо на един прът бял чаршаф – знака за водене на преговори, като се отправя към настъпващи­те български войски. Пред­ставя се на генерал Стилиян Ковачев и му съобщава, че …! Че, турските войски и ас­кера са напуснали града! За да потвърди това, той сам ще предхожда напред българ­ската войска при влизането в града.

И ето ги българските вой­ски в Неврокоп! В черковния двор сядат един до друг око­ло една маса генерал Сти­лиян Ковачев и Рифат бей Неврокопски. Следват крат­ки разговори на кафе и слад­киши, след което генерал Ко­вачев издава следните три заповеди:

1. Всички затворници, а те са българи, да бъдат освобо­дени;
2. Изпокрилите се помаки и малкото останали турци, страхуващи се, че ще бъдат преследвани от български­те войници, да се отърсят от опасенията си за самора­зправа и да се приберат по домовете си, без да падне ко­съм от главите им;
3. За кмет на града е обя­вен и поставен българският поет Пейо Яворов;

Денят е 27 октомври 1912 год. Той да се счита за ден, в който Неврокоп е освободен от османско владичество! Същия ден войските на гене­рал Ковачев потеглят за Со­лун, където ще се срещнат на фронт със сръбските и гръц­ките войски.

Въпреки издадените за­поведи за въздържание от насилия, в периода на Бал­канската война, самоволни паравоенни формирования извършват множество гра­бежи и палежи в помашките села на Родопите и Пирин, с които действия оставят черен спомен за години на­пред в историята на района, славещ се с мир и разбира­телство между различните етнокултурни и религиозни общности. От този мрачен период е останала да звучи тъжната народна песен „Пус­та да остане, бре мале, 13-та година!“

Само няколко седмици преди това, по същото това време и в този месец, не мно­го далеч от Неврокоп, след цялостното опожаряване на градчето Тъмръш в Родопи­те, откъдето на 05 октомври 1912 год. в 6.30 часа от връх Модър, пуква първата пушка на Балканската война. Само дни след това за известно време в дома на Рифат бей, живее и пребивава известни­ят родопски владетел Ахмед Ага Тъмръшлията, управител на тогавашната автономна териториална област „По­машка република – Тъмраш”. Като неин владетел през 1885 год. след среща с писа­теля Захари Стоянов, той уго­варя агата да не се намесва в заверата и ако възникне въоръжен конфликт да пази неутралитет с неговата вой­ска. Ахмед Ага Тъмръшли­ята спазва уговорката и с това съдейства да се случи безкръвното Обединение на Княжество България с Източ­на Румелия.

За този период и за това „самоволно държавно фор­мирование“, свързано с тол­кова недоразумения, заблу­ди и противоречия, Захари Стоянов, Николай Хайтов и полковник Ангел Вълчев хвърлят известна светлина в своите писания и проуч­вания. А, заради допусната издадена макар и силно цен­зурирана книга „Тъмраш“ от Ангел Вълчев, след 1972 год. се разформирова и уволнява целият редакторски колек­тив, като след това в писа­телските среди възникват твърдения и съмнения, че заради това си дръзко про­учване и издание, автора е отровен. Останалият нераз­пространен цензуриран ти­раж е претопен и изгорен в кремиковската огнена пещ, а малкото разпространени екземпляра в следващите години се предават за четене от ръка на ръка, като апокри­фна литература.

Рифат бей Неврокопски умира на 11.12.1925 год. в Неврокоп на 103 годишна възраст в собствения си дом, където е погребан в двора на семейната им къща, намира­ща се близо до старата джа­мия почти в полите на Пирин планина. От рода му като на­следница остава единстве­но осиновената му дъщеря, красивата и вече омъжена помакиня от Неврокопско. Погребението му е почетено от многолюдно множество от района на Неврокопска околия – помаци, турци, цига­ни, евреи, българи християни и пристигнали за тъжното съ­битие чужденци.

През 2012 год., по ини­циатива на „Европейски Институт Помак“, двама от забележителните личности на Неврокопска околия (Го­цеделчевска община), Рифат Бей Неврокопски – посмърт­но и акад. Петър Япов – при­живе, са предложени пред Общински Съвет гр.Гоце Дел­чев за присъждане на звание „почетен гражданин на град Гоце Делчев“, като личности с голям принос и дълбоко свързани с историята и раз­витието на град Гоце Делчев и Неврокопска околия. До този момент, общинските власти остават в гробно мъл­чание.

Рифат бей Неврокопски – един живот като книга, има начало има и край, където всеки сам пише всяка дума, всеки ред и прави различни­те глави в книгата на своя кратък или дълъг изпълнен с приключения живот.

ПОКЛОН пред паметта на човека дал пример за подра­жание на поколенията, със своите благородни, честни и всеотдайни дела за благото и честа на всички хора от Нев­рокопска околия, по Европа и по Света!