Здравко Георгиев – пътят на един музикален талант!

ЮЛИЯ БАЙМАКОВА

Всеки, който  поне отчасти е запознат с  музиката от пиринския край, знае за виртуозния акордеонист, ръководителя на оркестър „Щуро маке“ Здравко Георгиев. Талантът и трудолюбието му са безспорни, а почитателите му – многобройни. За тях той се съгласи да даде интервю, макар че не обича подобни изяви.

                – Господин Георгиев,  разкажете ни за семейството, в което сте израснали. Някой от родителите Ви беше ли изкушен от музиката?

                – Майка ми е тютюнопроизводителка от Корница. Това е  край на много трудолюбиви хора, качество, което тя предаде и на нас, своите синове. Баща ми също не беше музикант, но пък беше музикален. Той знаеше отначало докрай много македонски песни и когато нижехме тютюн, ги пееше от сърце,  при това много точно. Двамата ми чичовци бяха инструменталисти – единият свиреше на акордеон, а другият – на кларнет. Вуйчовците на баща ми пък са били майстори на зурните. Двамата ми по-големи братя също са музиканти. Аз последен се запалих от това изкуство, но най-големият огън влезе в мен.

                – Ще ни разкажете ли как проходихте като музикант?

                – Голям принос  за това има средният ми брат, който свиреше на духови инструменти. Аз пък се пристрастих към едно малко, 12-басово акордеонче, което имахме вкъщи. Оттам тръгнах. Бях в пети клас, когато започнах да свиря хорца. Баща ми беше купил радиограмофон и много обичах да слушам първата дългосвиреща плоча на  Иво Папазов – Ибряма. Така се учех да свиря. Когато говоря за първите си стъпки като акордеонист, държа да изразя признателност към един човек, който много ми помогна. Това е нашият съгражданин Иван Иванов. Той ми протегна ръка в самото начало и това никога няма да забравя. До ден днешен с него сме много близки.

                Посещавах учебните занятия в  Първо основно училище и мечтаех  да продължа да уча в Широка лъка или в друго музикално училище. Тогава баща ми ме заведе при учителя музикант Баталов, но той каза, че имало много кандидати, които били големи нотисти, разчитали отлично нотите. Никъде не отидох, но меракът си остана и още повече загоря. От този момент започнах да се трудя по 10 часа на ден с акордеона. Отделно свирех по 2-3 часа на кларнет, увлечен от примера на брат ми. Така след пети,  шести клас животът ми беше вече само музика.

                 Бях в седми клас, когато един от най-големите музиканти в Гоце Делчев, кларнетист, казваше се Абдул, ме покани да свиря в неговия оркестър. Спомням си първите три сватби, на които отидох с него. Бяха в три последователни дни – петък, събота и неделя.  За тях взех общо 300 лева, които бяха много пари за онова време. Като се прибрах, баща ми най-напред ме попита откъде съм ги взел и като разбра, отсече: „Повече няма да идваш с нас на нивата!“ И си удържа думата. Чат-пат пак ходех на тютюна, но не редовно, станах, така да се каже, по-гален.

                – Споменахте за детското акордеонче. След него на какви акордеони сте свирили?

                – Леля ми (на майка най-голямата сестра) имаше чисто нов 60-басов акордеон. Винаги, когато отивахме на гости у тях, докато възрастните си говореха, аз  в другата стая свирех на него. Нещо отвътре ме караше да го правя. След години тя ми го подари.

                Акордеонът, на който сега свиря, ми е подарък от моя баща. Купи ми го преди близо 30 години, като даде тогава за него 1500 лева – повече от парите за един максул тютюн. Съвестно ми беше, че брои толкова пари, но 120 – басовият акордеон си заслужаваше, служи ми вярно толкова години!

– Ще споделите ли и за любовта си към кларнета?

– След акордеона, кларнетът е голямата ми страст. Сега, като ме питат имам ли си хоби, казвам – да свиря всеки ден на кларнет. Друго, което правя с удоволствие, е да показвам на сина ми и на племенниците ми тайните на този инструмент.

– Сега да поговорим за оркестър „Щуро маке“, чийто ръководител сте.

– Създадохме го през 1996 година с човека, който и досега е моето дясно рамо, – Стоян Джамбазов – Джемби, бас китара, и брат ми – ритъм китара. Първият  албум записахме в „Пайнер“ с Георги Жбантов. Стана много хубав.  После направихме първите албуми  на Иван Дяков, както и на Николина Чакърдъкова.  Направихме и много хитове на Володя Стоянов и на почти всички изпълнители на македонска музика. До 2010 година имахме над 1000 аранжимента. Годините бяха тежки, изпълнени с много  работа. Постоянно пътувахме – София – Димитровград – Гоце Делчев. Записвахме също в  Благоевград и Плевен. Признателен съм на жена ми, че изтърпя постоянните ми отсъствия от къщи, макар че децата ни бяха малки.

– Вокалистка на оркестъра е Ирина Паскалева. Какво ще кажете за съвместната ви работа?

– Аз със случайни музиканти не работя. Ирина е слънцето на нашия оркестър. Тя е изключително талантлива и като човек е много добра. Съвместно работим вече 15 години!

– Вие самият също пеете. Имате ли амбиции в тая посока?

– Обичам да пея, но наблягам на инструмента. Предимно по сватбите ме карат да пея и не мога да  откажа. Хората знаят, че съм и вокалист, защото имам издадени два албума, в които се представям и по тоя начин.

– Какви са днешните Ви позициите  на музикалния пазар?

– Не можем да се оплачем, хората ни търсят. И все пак музикантите в нашия край станахме твърде много, повече от всеки друг  край на страната. Това не може да не се отрази. Как ще е занапред, ще поживеем, ще видим…

– Благодаря Ви. Желая на Вас и на оркестър „Щуро маке“ все така да радвате ценителите на истинските музикални таланти!