Живот между полската работа и тъкачния стан

Юлия БАЙМАКОВА

В двора на 81-годишна­та банскалийка Магдалина Цонева лятната жега почти не се усеща. Седнали сме двете с нея на раздумка, а леля Магда се опасява, че не всичко ще и разбера, защото тукашният език е по-особен.

– Гледай какви ми са из­кривени пръстите – сочи тя деформираните си от артрит ръце.– Не помня някога да не съм работила. От малка тръгнах по нивите. Тогава не учехме много, защото тряб­ваше да работим. На 18 го­дини се омъжих. Мъжът ми отиде за три години войник и аз останах при свекърва­та. Нямахме ток, зимно вре­ме нямахме и вода на двора. Живеехме много мизерно. Тогава взех да шия на машина, та да изкарвам някой лев. Труд­но беше, но си живувайме мно­го. Имах една етърва и три зълви и всички се погажда­хме. Заедно със свекърва­та живях 23 години. На нея и беше мило за мен, на мен – за нея.

Преди беше по-убаво от сега – продъл­жава възрастната банска­лийка. – Всички жени, с кои­то се събирам, казват така. Нямахме пререкания с нико­го. Като си свършехме дру­гата работа, се събирахме на попрелки – предяхме, плетяхме, пра­вехме си кача­мак и си хап­вахме. Няма вече онова, което е било тогава. Сега с имотите ста­наха омрази, народо се оз­вери, нямат милост ни брат, ни сес­тра.

Много рабо­тихме с мъжа ми, но и мно­го постигнахме. И на двата сина къщи по башка напра­вихме. От тютюна беше па­рата, по два тона сух тютюн сме предавали, 976 кила първо качество. Това е, да му знаеш чалъмо, за да го изкараш. Млада бях и ра­бота не ми стигаше. Жнала съм, снопе съм вързовала. И дворът ни беше пълен със стока – гледахме по 15 овци, две крави, три прасета, кон.

След като предавахме максула, сядах да тъка. Преждата ми беше и вълне­на, и мора, която е от памук. Много вълна изпридах. Взе­ма къделката и преда бър­же, бърже… Разбоя (стана – бел. на авт.) доскоро ми беше в стаята. На него съм ткала всичко – одеяла, рес­начи, черги, покривки за лег­ла, месали, да се завие лебо, прескутници (престилки), … Много съм ткала и много съм давала. Продавала съм, за да водя мъжа ми на ле­кар.

Навремето ткахме шаяк, после го карахме в Добрини­ще, да се ступва на копане (тепавица), после – на вап­царя в Баня, да го боядиса. Тогава вече шивачът уши­ваше от него фустанели на жените. И аз съм шила дола­ма (дълга вълнена дреха с ръкави), елеци, панталони, и носии съм правила.

Старата жена ме въвеж­да в къщата, за да ми пока­же това, което е сътворила. Отваря гардероба и стаята грейва с цветовете на из­тъканото от нея през годи­ните. И не само изтъкано, но и из­плетено, защото много от покрив­ките и каренцата са обточени с фино изработени от из­кусната майсторка дантели. „Какви са тия раце били?!“ – възкликва леля Магда и аз напъл­но споделям възхи­щението и. Всичко е изработено пре­цизно, като с ръка непипнато. Все зна­ех, че банскалийки са уметници (сръч­ни жени), но че с ръцете, загрубели от тежката селска работа, са изплитали толкова нежни дантели – това сега видях с очите си! А леля Магда каз­ва, че това тук е само малка част от нещата, които е съз­дала. Някои от тях са изло­жени в музей чак в Лондон, други е подарила на снахите си. Тия тук са за внуците, да знаят баба им какво е пра­вила наместо почивка. Тя е много доволна и от синове­те, и от снахите, и от внуците си, заслужавало си е да се труди за тях.

Вече сме пред пътната врата, но продължаваме да си говорим за живота. И ако отрудените ръце на тази жена говорят за многото ра­бота, която е минала през тях, то светлият и поглед из­дава ум, съобразителност и добронамереност към хора­та!