ИВАН  И  ВЕЛИКДЕН

 Владимир Каперски

На Великден се сетих  за Иван Сухаров. Седяхме на маса. Не съм  краен месоед, не съм и вегетарианец. Следвам прозрението, че умереността е добрият поглед към нуждите, удоволствията и  извисяването. Бях постил една седмица, пълното въздържание  ми  идва в повече. Да се облажа с агнешко,  бе естествената награда, докосваща тайнството на  Пасхалната вечеря. И съблазън, за която копнееше тялото  ми.  Но,  претърпях злополука. В разгара на обяда, воювайки  с печеното, счупих ченето си. Това попари кулинарния ми възторг. И  ме прикова в неловкото положение да крия нещастието си от останалите. А те все по-настървено и по-безгрижно пируваха.

Обадих се от мобилния на Иван Сухаров, за да му честитя Великден. Иван е зъботехник. Не споменах  за връхлетялата  ме  беда. Не  бе прилично, когато  празнува със семейството си, да му натрапвам протезните си  неволи. Но  му напомних за  мен. Бе намек, че ще го търся. За да възкреси дъвкателното  ми помагало.

Освен, че е майстор на изкуствените ченета, Иван рисува  карикатури. Художествената дарба му помага  по-леко да владее професията. А докосвайки телесните ни  и обществени  недъзи, вярва, че трябва да ги приемаме с ведрина. И ги лекуваме с лекарството  смях.

Иван освежаваше вестници с карикатурите си. Сега  го  прави със затихващ възторг. Не че е залиняла творческата му плодовитост.  Или  читателите не копнеят  за смях в смраченото ни време. Просто вестниците вече не търсят злободневие. Защото тези, които плащат  веселбата, са чувствителни  към усмиването. И могат с хибридна решимост да врътнат  кранчето наляво.

            Иван е невъзможен  жизнелюбец. Вървеше непохватно, по-скоро крачеше с усилие. Очевидно  го мъчеше заболяване.  Не го питах  за недъга му. А той не даваше повод  да  мислим, че това  го  терзае. Иван винаги се смееше. Смееше се и когато душата му е стенела. Ако  може усмивката да се разпъне, тя е в кръста, свързващ устата и очите с дръзкия  нос  на Иван. Лицето му е една бликаща усмивка. Фамилията Сухаров подвежда. Да заподозреш, че Иван е сухар, е най-жалкото предположение за личността му. Наследил е името от дедите си, някога приготвяли сухари с вещина, с каквато наследникът им вае ченетата.

            Иван готвеше изложба на свои  карикатури. Някой ни запозна и предложи да оглася  начинанието във вестника. Случаят бе повече от любопитен – зъботехник захапваше обществените несъвършенства и човешки слабости. Стана весело интервю. Паснахме си в разговора, хвърчеше смях. Така просветля искрата, палнала приятелството ни.

Целия материал четете в печатното издание на Топ Преса