Из живота на сатовичките дюлгери

Костадин УЗУНОВ

Дюлгерството на времето е бил най-разпространени­ят занаят в Сатовча. Знае се, че първите дюлгери в селото са преселници от Ко­вачевица, Лещен, Гърмен и др. Всъщност дюлгерство­то е било разпространено в много села на Неврокопския край. Прочути майстори-зи­дари са ни оставили богато наследство. Строените от тях преди 50, 100 и повече години училища, черкви, ко­наци, манастири, къщи и пр. със самобитните си архи­тектурни решения ни карат и днес да се възхищаваме, да прекланяме глава пред съграденото от дедите ни. Много от тези сгради са обя­вени за паметници на култу­рата и имат полагащото им се признание и обществена грижа. Много, но не всички. В село Сатовча например такива къщи са Арабаджи­евата, Терзиеската (на Ла­зар Терзиев), старото учили­ще. Те заслужават да бъдат укрепени, реставрирани, за-пазени. В тях са вложили майсторството и таланта си нашите сатовички дюлгери. А съграденото от тях съвсем не се ограничава з рамките на родното им село.

В Сатовча е имало цели ро­дове от дюлгери — дядото, синовете, внуци и правнуци. Щом като момчетата навър­шели 12—13 години, тръгва­ли да чиракуват с дюлгерите по две-три години като ка­лари (да носят кал) и общи работници. Всичко се вър­шело на ръце. Калта се но­села по строежите с копаня (дървено коритце, обграде­но от трите страни). Тя се поставяла върху три кола, забити според ръста на ка­ларя (обикновено още почти дете), откъдето след пълне­нето той я поемал на рамо.

Най-добрият майстор пре­давал занаята на по-млади­те. Дюлгерите владеели до съвършенство обработката на камъка, дърводелството, разкрой- ката, планирането на постройката, читтисва­нето на покрива и реденето на каменни плочи. Най-це­нени и търсени били именно тия майстори, които умеели от всичко. Наемали ги да строят по-сложни и тежки, строежи — черкви, училища, конаци, мостове, манастири, чорбаджийски къщи. Някои от сатовичките дюлгери са работили на строежите на светогорски манастири, гра­дили са къщи на богаташи в Серес, Драма, Кавала и др.

В Сатовча е имало много дюлгери и до преди 40—50 години. Цели дюлгерски „ди­настии“ разнасят доброто име на сатовичките майсто­ри. Още се помнят и споме­нават като добри дюлгери мъжете от родовете Попър­цови, Вълчеви, Терзиеви, Караколеви, Начеви и много други. Те са били и постоян­ните гурбетчии.

До 1912 година, когато Не­врокопско е било в предели­те на Османската империя, през зимните месеци дюл­герите ходели на далечен гурбет на юг от родния край. Работели от есента докъм „предой“ — началото на юни, когато големите горещини ги подгонвали, а и трябвало ..да се свърши приберище­то по нивите и ливадите — коситба, жътва, вършитба, оран и т. п. Други пък, конто нямали земя, работели цело­годишно — зиме по южните земи, дете по нашия край.

След 1912 година зана­ятът започнал да запада. Настъпило време на глад и нищета за дюлгерските се­мейства. Тогава и експлоа­тацията на дюлгерския труд била най-страшна. Обикаля­ли дюлгерите от село в село, от район в район, за да наме­рят по-сносна надница или въобще работа.

Със затварянето па гра­ницата зимните месеци за работа отпаднали, работело се само през пролетта, ля­тото и есента. Но надниците след Първата световна вой­на (1915— 1919 г.) и особено след 1925—1929 г. спаднали неимоверно, спадали всяка година, всеки месец пък ра­бота не се намирала. Стоти­ци хора тръгвали на север да търсят хляб и препита­ние.

Към края на февруари и началото на март, според времето (не можело да се зида, когато е помръзна­ло), започвало съставяне­то на дюлгерските групи. Обикновено те се наглася­вали от хора от един род от близки и добре разбиращи се другари в работата На групи по четирима, шести­ма майстори и един-двама „калари“ и общи работници тръгвали на север. Свивали кепетата (дебела домашна вълнена завивка) на руло (суджук), нарамвали торби­те с личните инструменти (чук, мистрия, тесла, трион и отвее) и тръгвали пеш. Всяка група се стремяла да изпревари другата, защото иначе ще остане без работа. Оттогава съществува при­казката: „Кепе на су­джук, хайде на дюлгерлук, търси си чорбаджия друг“. В нея е въплътена съдбата на дюлгерина от онова жестоко време, когато майсторите от Сатовча обикаляли всяка го­дина по няколко пъти сели­щата около Девин,’ Смолян, Пещера, Батак, Пазарджик и Пловдив, само и само да си намерят каква да е работа.

За тези теж­ки времена на гурбетчий­ство, мизерия и глад с мъка си спомнят’ п днес старите хора. Бай Бла­го Ролев, човек над 75 години, ми разказва:

— Както вся­ка година, през 1929-а наша­та група тръг­на на гурбет. Снегът по при­пеците беше стопен, но във високото нага­зихме сняг до коляно, мек, кишав. Едва стигнахме до Камбаклнлук. Настанихме се под един клонест смърч, накладохме огън, завихме се с кепетата и така осъм­нахме на открито. Тръгнах­ме рано, по помръзнало, за да вървим по-леко. Стигнах­ме в Батак — работа няма. Отидохме в Пещера и там работа няма. Продължихме за Пазарджик. И там няма работа. Разделихме се на двойки и тръгнахме по села­та в различни посоки. Всяка вечер се събирахме — да се видим, сдумаме и фплачем от напразното дирене. Сетне се преместихме в ед1Ю го­лямо пазарджишко село, от дето продължихме по същия начин да обикаляме околните села. Това празно лутане трая десетина дни. През това време хитро ни следил един местен чорбад­жия, който имал намерение да строи къща. Изчаквал, докато се увери, че сме съв­сем отчаяни, и на края дойде при нас. Започнахме пазар­лъка, а той ни поставя две условия: първо, надницата, ще е един Наполеон, наполо­вина от надницата на мест­ните дюлгери, и второ, ще работим от тъмно до тъмно. Нямахме избор, приехме. Настани ни в един край на разкъртен обор, където си постлахме стара, прах­лива слама и нощувахме. Сутрин, щом започнеше да се развиделява, чорбад­жията гневно се развиква­ше и все ни заплашваше, че ще ни изгони и няма да ни плати цялата сума. Местните майстори ни се подиграваха и подхвър­ляха с насмешка: „Сутрин, когато козите ги отвърз­ват за паша, дюлгерите от Сатовча ги връзват за ра­бота. Вечер, когато козите връзват, тогава дюлгерите отвързват.“ Ругани, поди­гравани, гладни и ограбва­ни — такава беше нашата съдба.

Говори бай Благо и по­казва старите белези по раменете си. Те са от рани, дългогодишни, живи рани от въжетата на козинявите торби, които били постоян­ни спътници на дюлгерина и прежулвали раменете му по дългите патища в „гоне­не“ на хлебеца.

В Сатовча ли си, седнеш ли на приказки с човек на възраст над 85 години, не­пременно ще ти заразправя за едновремешния живот на дюлгерите по южните земи. По-млад ли е събеседникът ти — 70—75 годишен, ще ти разказва за гурбетчийство­то из Стара България, за страшната експлоатация и мизерния живот, за мора­ла на двата свята — на ка­питалиста и на работника. Вижда се, че дюлгерството е превряло и преминало през огъня на суровата борба с класовия противник. Стру­ва си да се надникне в това недалечно минало. От него тръпки те побиват и се рад­ваш, че то е веднъж зави­наги приключено в. нашето ново време.