Тетин Петре от Обидим

Бойка АСИОВА

Тетин Петре е от Обидим. Изля­зъл му късметът и завъдил семей­ство в града. Е, цял живот жена му, нашата тета Менка, мамината сестра, не престана да му натяква как го хванала от гората и го свалила на питомно място.

Абе, вие виждали ли сте вятър да яде къщи. Кирпи­чът от едната им страна ог­лозган, изтънял и те вътре, обидимците му никакви вътре в тях, в къщите, обяс­няваше тя мащаба на спа­сението, което е извършила над мъжа си.

Та в Обидим, това пирин­ско село, като се роди жен­ско, казвали орач се е ро­дил. Защото мъжете ходят да работят по чарковете, пък жените орат нивите. То едни ниви, като кръпки по съд­рани беневреци, ама земя за отглеждане на хляб все пак. Нещо повече, за да изо­ре жената нивичката си, се връзвала уж за някоя дива круша, иначе може с все ра­лото и магарето да се сурне в дерето. Ама това малко високомерничко ми се виж­да. Навярно е измислено от ония в равното.

Та тетин Петре от село Обидим

ГОВОРЕШЕ НА ДВА ГЛАСА

Както има хора, които уме­ят да пеят и първи, и втори, че и на повече гласове, той така говореше – на дебел и на тънък. Както си я кара на високо, на следващата дума внезапно пропада в ниско­то. Кога и как, а най-вече защо, никой не знаеше. Със сигурност и той не знаеше. Някакъв знак беше това. Понякога ми се струваше, че тетин Петре са два чове­ка – тънкоглас и дебелоглас. Като остаря, остана му само единият. Но кой от двата из­чезна – трудно ми е да кажа.

Че някога говореше на два гласа, то си го знаехме, ами продължи да говори и на много езици. С козите на кози език, със зайците – на зайчи, с кокошките – на коко­ши… Най-добре се разбира с пчелите. Ама те много заети, да му се не види. Поулаве­ли са от работа, казва тетин Петре, и ги оставя да жужат над цъфналите му овошки. И с овошките, и с тях се разби­ра. Помолихме го един път да ни види черешата. Нещо крее това дърво, викам му, засукнало е листата. Дойде той, огледа го. Извади мал­ко ножче, старо, затъпяло, и захвана да чопли улея, който се беше образувал по ствола от короната до коре­на и целият облян в тежки сълзи смола. Бавно, леко, съсредо­точено тетин Петре стигна до причина­та. Я, вика, защо крее. Ако тебе те заяде някой червей и ти ще засукнеш листата. И изчопли бял, едър, гаден червей. То черешата плаче, я виж сълзите й – смолата е мехлем. Ама не могла да надвие на раната, щото чер­веят много дебел, бе. Виж го как се е оял, поразникът му ниеден.

След неделя дойде на по­сещение, като същи детски лекар след ваксина при но­вородено. Да види дали ще я бъде черешата. Бива, рече, ще оздравее.

О-о-о, той знае и как се ле­куват животни. В неговия двор ще видиш кокошка с вързано с парцалче коляно, прасенце намазано в слаби­ните с катран и мас. Ще го зърнеш някой път зад огра­дата как дава в шепа тро­хички от царевично брашно на яренце. Разхлабено му коремчето, обяснява със съчувствие към животното и му дава целебния цареви­чак.

За него животни, растения и деца са от едно и също гос­подово котило. С топли думи със сигурност е говорел с децата от Палатик. Там, в един от северозападните склонове на Родопите,

ДЪЛГИ ГОДИНИ БЕ УЧИТЕЛ

На четири години извеж­дал по един клас деца от първо до четвърто отделе­ние, които идвали от близ­ките помашки махали. То докато не се сгрее, ни може да вземе моливчето, ръчи­цата му кокал, ни да мисли, спомня си той ония години, когато изчаквал учениците му около печката първо да се поразмразят от дългата борба със снежната партина и сетне почвал да ги учи на абевето.

А, между другото, няма как да не е ашладисвал и дръв­чета по стръмните скатове. Взех да подозирам Хайтов, че го е срещнал някъде по лесничейските си вървища из планината и точ­но той е прототип на неговия Съботин от разказа „Към върха“.

Тетин Петре не понася хора с коре­ми. Те са обект на неговия благороден гняв и културно въз­мущение, както се изразява пък героят на Юз Алешковски. Според тетин Петре, за да тури човек корем, то той не се навежда за нищо – коренче зеленчук да бучне в земята, кар­тоф да изкопа, вада да почисти, да не говорим пък да за­махне с коса… Той и обущата не може да си завърже, сигурно жена му го обува, с нескрито презрение говори той за ко­ремест мъж. Някой си.

Тетин Петре открай време си плете чорапи. Да, бе, сам си ги плете. С пет куки. Вър­ти, върти и хоп… изтеглил ходило. Ние се хилим зад гърба му, той си плете. Само мама се вбеси веднъж, не на него, на тета Менка. Така й викахме ние, сестрините й деца – от маненка, та стана менка. Онова смешно сло­вообразуване, което само децата го могат. Тя беше мъничка, но в добри пропор­ции, тънка в кръста, с пъл­на пазва и хубави прасци. Гражданята миньонче биха й викали и секси в добавка. Та дошъл беше тетин Петре у дома мама да му покаже как се прави модерна пета. Много я беше харесал, защо­то хубаво прилепва на кра­ка. Иде, носи си петте куки и кълбенце прежда. Придърп­ва стола към мама и най-де­лово чака да почне урокът. Ама съвсем на сериозно иска да усвои модела на ма­мината чорапна пета. Тя му показа, разбира се, но като си отиде, тете Менка една я вода не изми. Тя ли не знае да плете, да остави мъжа си сам да се мири за зимата, ту­толи мама… За срамотиите!

Той пък не се ядосва, не й хваща за кусур на нея, на жена си. Тетин Петре имал осем братя и сестри. Най-го­лям от всички, майка му все не смогвала до него да ско­ласа. Почва от малките, на тетин Петре чорапи – йок. Ако искаш, рекла му, да не одиш бос, еми научи се да плетеш. И така се научил.

В понеделник той ходи на пазар. Идват в града търго­вци от целия окръг, та и от съседните даже. Сергии бол и всеки иска за производи­тел да мине. Производител, ама друг път. С набито око нашият човек

ОТКРИВА ИСТИНСКАТА СТОКА

измежду борсовата. Не че си купува. Рядко нещо да си вземе. Всичко си произвеж­да. И което го има, е биопро­дукт, както сега му викат.

Веднъж този нашият тетин Петре, като се връщал с ве­лосипеда от Баня, а там той ходи да се къпе, щото вода­та минерална, гореща и бол, та минава край люпилнята на кооперацията и чува пи­укане. Слиза от колелото и надниква в кофите за бо­клук – пиу, пиу, пиу. Те пълни догоре с черупки от яйца, а изпод тях нещо дихка, шава, пиука… Разравя той черуп­ките отлеком и вътре… живи голишарчета. Това ще да е бил минимално допустими­ят брак за кооперативната люпилня. За тях брак, за него душици. Напълва пазвата си с пиленца, ни живи ни ум­рели, и си ги занася вкъщи. До есента станали ярчици. И му пронесли. Оттам насетне той редовно обикаля люпил­нята. На това сега му викат бизнес. Иначе си е обикнове­на работа. Минава край лю­пилнята, спасява полуживи­те пиленца. Гледа ги додека стъпят на крака и ги прода­ва на бабите в махалата за нищо пари. И за тях хубаво, и за него, и пиленцата спа­сени. Ама сега бизнесът му секна, защото нали внасят яйца от Полша ли, от Турция ли, някои разправят, че чак от Китай, ама не ми се вярва. Няма значение откъде, паза­ра подбиват. Та така залиня бизнесът на тетин Петре. А беше си измислил изкустве­на квачка за същите тия пи­ленца. Нещо като приемна майка. Стар каскет, вързал го за козирката с връвчица за една пръчка, да го повди­гне леко от едната страна, та под него да се мушват пиленцата. Като под крило­то на майка им все едно. И те вярно се напъхваха там. Само като им викне пили-пи­ли, пили-пили и те заклатят краченца към каскета.

Та същият, нашият тетин Петре, продал една от кози­те си. Не се минало много време и купувачът си я дока­рал обратно.

– Земи си козата – рекъл му човекът бая яден. – Много е галена. На мене ми требува коза за дамазлък. Назлън кокона си имам.

– Ами ако искаш да ти пуща млекце и яренца да ти близни, ще я по­срещаш на портата кога се връща от паша. Рекох ти на галено да й думаш – напомнил тетин Пе­тре препоръките си. – Тя така е научена. Ела си, пъц-пъц, ела си – прикоткал си той рекламираната стока и веднага бро­ил обратно парите.

Паднал му камък от сърце. Много я жалеше той тая коза, неслучила на стопа­нин и непрекъснато мърмореше на дъ­щерите си, които пък не спираха да го тор­мозят да се откаже най-сетне от тая сто­ка. Отишъл при личния си лекар, моля ти се, плаче ми се едната, да иска хапче, че му се завило свет. Е, как да не му се завие свет, качил се на ореха, деветдесегодишен, да падне, да се изпотроши…

Навръх тая Нова година случайно го зървам от про­зореца как притвори пор­тата ни откъм външната страна и тръгна надолу по улицата. Бил дома милият, пък не сме го усетили кога е влязъл в двора ни. Изско­чих, настигнах го… Защо не звънна, бе човек, върни се да влезеш за малко… Не иска да се върне. Дойдох да ви вида дръвчетата как ще са тая година, рече, айда сос здраве! Убави са.

Дошъл значи, огледал овошките ни и си тръгва. То аслъ, ние за какво сме му?!