Излет в заснежената планина

Юлия БАЙМАКОВА

Зима е. Активният туристически сезон приключи още през есента, но не и за тези, които са най-привързани към природните хубости. Като групата гоцеделчевски приятели, непропускащи неделен ден, без да се отправят към планината. Сега, разбира се, маршрутите са по-кратки, без екстремни катерения и преходи от по 10 часа, та и повече. Впрочем, добре, че е така, та да се присъединим към тях и ние, с по-скромните туристически възможности, но с не по-малка любов към планината.
И тази неделя ръководителят на групата се постара да предложи маршрут, различен от предишните. Преди седмица крачихме по шосето от града до село Делчево, а оттам – до големия метален кръст, извисяващ се на около два километра над селото. Не ни липсваше желание да отидем и по-високо – до параклиса „Св. Константин“, но мъглата нямаше да ни позволи да се порадваме на панорамната гледка към града и отложихме изкачването дотам за по-хубаво време.
И така, новата отправна точка – връх Ореляк. До село Попови ливади стигаме с коли за половин час. Мятаме раниците на гръб и поемаме по шосето към върха. Зимата тук е влязла в правата си, не като в града. Снегът си е бая дълбок, по усойките – лед, а вятърът на места създава усещането за сибирски студ. Шосето ни изкачва все по-високо и по-високо. Оглеждаме се да видим телевизионната кула, която е издигната на самия връх, но нея все я няма. По-опитните туристи, които неведнъж са минавали оттук, са категорични: „Радвайте се да не я видим скоро, видим ли я, значи сме стигнали!“ На тях ходенето все не им стига! Да се чуди човек, техните сърца не бият ли учестено, не им ли засяда студеният въздух в гърлата, не ги ли плаши коварният лед! На всичкото отгоре се налага и пъртина да проправяме! Но, няма как, хванал си се на хорото, ще играеш! Поспираш за минута, колкото да събереш сили и – пак напред. Докъдето ти поглед стига – белота. Снегът искри на слънцето като слюда. Толкова е чист, че не спираш да се радваш на истински бялото, каквото само природата може да създаде! И докато долу снежната белота все пак се конкурира със зеленината на боровете, то към върха победата и е категорична. Скалистото и голо било на 2099- метровия връх, най-високия в Среден Пирин, открай-докрай е засипано от снега. Красива е тази застинала в своето величие снежна висота. И все пак, кое е по-изумително – зимното чудо в планината или небето над нея ?! Облаците менят формата си постоянно, цветовете преливат в най-различни нюанси, дори заприличват на дъга, а мъглата е толкова своенравна, че няма повече накъде – ту се спуска изведнъж и скрива всичко наоколо, ту решава да се прави на добра и запълзява бавно-бавно.
Ето я най-сетне и кулата – внушителна, респектираща. Кратка фотопауза и – обратно. Спускането е сравнително по-бързо, макар че вниманието е още по-голямо, защото никак, ама никак не е изключено да паднеш. И точно когато мисля, че всеки е на ръба на силите си, чувам песен. Първите, тези, които са на ТИ с планината, изпълняват химна на групата –

„Песен за България“:
Полегнал е кротко Балкана
до своите родни сестри –
целите в слънце огрени
двете добри равнини…
От изток го къпе морето,
Дунава плиска вълни,
Пирин, Родопа и Рила
с вечно зелени гори…

Така, заслушани в песента, се „приземяваме“ невредими след почти 6-часов „полет“. Доволни сме и благодарни. Дано така да е и следващата неделя! Заслужава си!